Изкушена

Каст Кристин

Бека пристъпи към мен и вдигна ръка, сякаш се готвеше да ме удари. Това ме стъписа толкова силно, че дори забравих да призова някоя природна стихия да я събори на пода. За щастие Старк не беше толкова стъписан и бързо застана между нас.

— Бека, сторил съм ти достатъчно зло. Не ме карай да те изхвърля оттук. Просто се разкарай. Той говореше като истински воин и изглеждаше опасен.

Бека мигновено се дръпна назад.

— Е, все едно. Тя не ме интересува толкова много, че да рискувам да си счупя някой нокът.

Бека се завъртя и бързо излезе.

Отворих бирата, отпих голяма глътка и отбелязах:

— Това беше много обезпокоително.

— Да. Очевидно се променям. По-рано за нищо на света не бих попречил на хубав момичешки бой.

Завъртях очи.

— Голям мъжкар си, няма що. Хайде, да слезем долу, къ-дето не е такава лудница.

Излязохме от кухнята и трябваше да минем през главната стая в общежитието, за да се спуснем по стълбите. Това означаваше отново да попаднем на група луди. Бека шепнеше нещо на няколко хлапета, но млъкна и ме изгледа мръсно. Другите също ми хвърлиха убийствени погледи.

Ускорих крачка и буквално прескочих стъпалата.

— Да, обезпокоително е — съгласи се Старк, докато бързахме към стаята ми.

Кимнах. Трудно ми беше да намеря думи да опиша как се чувствам, когато почти всички в училището, моят дом, очевидно ме мразеха и в червата. Отворих вратата на стаята си и мигновено бях нападната от космата оранжева топка, която се хвърли в ръцете ми и измяука като сприхава старица.

Нала! — Не обърнах внимание на раздразнението й и я целунах по носа. Това я накара да кихне в лицето ми. Засмях се и прехвърлих бирата в другата си ръка, за да не я излея върху моята котка. — Липсваше ми, момиченце. — Притиснах лице до меката й козина. Нала престана да се оплаква и пусна машината за мъркане.

— Когато приключиш да се натискаш с котката си, трябва да обсъдим някои неща… важни неща подхвърли Афродита.

О, не бъди толкова противна — укори я Деймиън.

— Да го духаш, Деймиън! викна Афродита.

— Престанете! — скара им се Ленобия, преди аз да им кажа да млъкнат. — Трупът на моята добра приятелка още тлее навън и не ми се слушат пубертетски препирни.

Афродита и Деймиън се извиниха един на друг и, изглежда, се почувстваха неудобно. Реших, че това е отличен знак да започна да говоря.

— И така, всички хлапета тук ме мразят и в червата.

— Сериозно? Само се правеха на „Степфордски съпруги“, когато ние дойдохме — каза Деймиън.

Сериозно отговори Старк. — Наложи се да дръпна Бека от Зоуи.

По израженията на Афродита и Деймиън разбрах, че и те си спомниха не толкова доброто минало на Старк, но не казаха нищо.

Това не ме изненадва — отбеляза Ленобия.

Погледнах преподавателката по езда.

— Какво става тук? Калона го няма. Мисля, че вече дори не е в страната. Как може все още да въздейства на новаците?

— И на вампирите — добави Деймиън. — Никой друг преподавател освен теб не отиде при Дракона. Това означава, че и те са под влиянието на Калона.

— Или позволяват страхът им да надделее и да ги победи — каза Ленобия. — Трудно е да се каже дали се страхуват, или демонът им е направил нещо, което още действа, въпреки че го няма.

— Той не е демон — чух се да казвам аз.

Ленобия ме изгледа строго.

— Защо го казваш, Зоуи?

Размърдах се неспокойно, седнах на леглото и сгуших Нала в скута си.

— Знам разни неща и едното от тях е, че той не е демон.

— Какво значение има как го наричаме? — попита Ерин.

Истинските имена носят сила — обади се Деймиън. — По

традиция, да наречеш някого с истинското му име в магия или ритуал, може да е по-обвързващо, отколкото да изпращаш енергия или дори да употребиш малкото му име.

— Добре го каза, Деймиън — съгласи се Ленобия. — Няма да наричаме Калона демон.

— Но няма да забравяме, че той е зъл, както са сторили другите хлапета — добави Ерин.

— Не всички — напомних им аз. — Хлапетата в лечебницата не са под въздействието на Калона, нито Ленобия и Дракона… и Анастасия не беше. Но защо? По какво се различавате?

— Знаем, че Ленобия, Дракона и Анастасия са надарени от Никс каза Деймиън.

— Какво толкова е особеното на хлапетата, които се изправиха срещу гарваните-демони? — попита Афродита.

Хана Ханиигър може да кара цветята да цъфтят — отговори Деймиън.

Втренчих се в него.

— Цветя? Сериозно?

— Да. — Той повдигна рамене. Тя е добра в градинарството.

Въздъхнах.

Какво друго знаем за хлапетата от лечебницата?

— Ти Джей е невероятно добър боксьор — обади се Ерин.

— А Дрю е страхотен борец — добавих аз.

— Но дарове ли са тези способности? — попита Ленобия. — Вампирите са талантливи. Това е нормално и не е нещо необикновено.

— Някой знае ли нещо за Пън Боузър? — попитах аз. — Познавам го бегло от часовете по драматично изкуство. Беше влюбен до уши в професор Нолън.

— Аз го познавам — отвърна Ерин. — Той е много сладък,

— Добре, сладък е, — Почувствах се съкрушена от безнадеждността на задачата ни. Хлапетата бяха добри в разни неща, но това не беше същото като да си надарен от Никс.

— Ами новото момиче Ред?

— Никой от нас не я познава. — Деймиън погледна Ленобия. — А ти?

Тя поклати глава.

— Знам, че Анастасия й беше наставник и че се сближиха само за няколко дни дотолкова, че тя рискува живота си за преподавателката си.

— Това не означава, че в нея има нещо особено, освен че е взела правилното решение и… — Изведнъж осъзнах какво казвам, млъкнах и се засмях. — Точно така.