Изпепелена
Шрифт:
– Афродита, не мисля, че става дума за кръвен мост. Това дори не звучи смислено.
Стиви Рей потърка челото си с болезнена гримаса и забе-ляза, че ръката й трепери.
Добре, достатъчно засега - прошепна Ленобия.
– Силна си, но не си безсмъртна.
Стиви Рей погледна стреснато повелителката на конете, но в очите й не откри намек за нещо друго, освен загриженост.
– Хей. трябва да затварям вече. Не се чувствам много добре.
– О, мамка му. Не си пред умиране пак, нали? Много се притеснявам, като започнеш да го правиш.
– Не, не
– Да, ще разпръсна любов навред. Чао, тъпчо.
Стиви Рей натисна бутона за край на разговора, върна телефона на Крамиша и се отпусна тежко на възглавницата.
– Нали не възразявате да подремна малко?
– Пийни още малко от това - каза Сапфир и й даде поредното пликче с кръв.
– После поспи. А вие двете ще трябва да си тръгнете и да я оставите да си почива.
После сестрата изхвърли напоените с кръв тампони, свали латексовите си ръкавици и застана на вратата, като пот-ропваше с крак нетърпеливо и гледаше Крамиша и Ленобия многозначително.
– Ще дойда да те видя като се наспиш каза Ленобия.
Звучи добре - отвърна Стиви Рей.
Ленобия стисна ръката й и излезе от стаята. Тогава Крамиша се доближи до леглото и Стиви Рей си помисли, че
момичето се кани да я прегърне или дори по-лошо, да я целуне. Вместо това Крамиша я погледна в очите и прошепна:
С душата гледай, не с очите
Със звяр щом искаш да танцуваш
Под маската му надникни
Стиви Рей изтръпна:
– Предполагам, че трябваше да те слушам по-внимателно. Може би някак си щях да се досетя, че призовавам грешния бик - прошепна тя в отговор.
Крамиша я погледна с разбиране:
– И все още трябва да ме слушаш внимателно. Нещо в мен ми подсказва, че не си приключила танците със зверове.
– После тя се изправи и добави на висок глас.
– Наспи се. Утре ще се нуждаеш от всичкия си здрав разум.
Когато вратата се затвори и я оставиха сама, Стиви Рей въздъхна с облекчение. Изпи последното пликче с кръв, зави се догоре с одеялото и започна да върти една руса къдрица около пръста си. Беше напълно изтощена. Явно всичките сили от кръвта на Репхайм се бяха изчерпали, за да я възцтановят.
Репхайм...
Стиви Рей никога не би могла да забрави как изглеждаше той, когато се застъпи за нея пред самия Мрак. Беше толкова силен, смел и добър. Няма значение, че Далас, Ленобия и целият останал скапан свят вярва, че той е на страната на Мрака. Няма значение, че баща му е паднал воин на Никс, който е избрал злото преди векове. Нищо от това нямаше значение, защото тя видя истината. Той доброволно се пожертва, за да я спаси. Може и да не е избрал Светлината, но определено не беше на страната на Мрака.
Правилно постъпи, като го спаси по-рано. Беше права и като призова черния бик, за да спаси него. Независимо какво й костваше.
Репхайм си струваше цената да бъде спасен.
А нима не е така?
Би трябвало да е. След всичко, което се случи днес, би трябвало да е.
Тя престана да върти кичура и очите й започнаха да се затварят, макар да не искаше да мисли повече или да сънува кошмарния бик и болката, която беше толкова невъобразима.
Но клепачите й се затвориха и споменът за Мрака и това, което й беше причинил, се завърна. Докато се бореше с пълното си изтощение, Стиви Рей се видя отново в центъра на кръга, изпълнена с ужас, и чу неговия глас:
– Тук съм, защото тя е тук, а тя ми принадлежи.
И това просто твърдение прогони страха и спомена за Мрака, като направи място на Светлината и спасението, което дойде от нея.
Точно преди да заспи дълбоко Стиви Рей се замисли за красивия черен бик и за цената, която й беше поискал. Думите на Репхайм отново проехтяха в ума й:
– Тук съм, защото тя е тук, а тя ми принадлежи.
Последната й мисъл, преди да заспи, беше дали Репхайм
някога ще узнае колко верни изведнъж се оказаха думите му, по ирония на съдбата.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Старк
Старк се събуди и в първия момент не си спомняше нищо. Просто знаеше, че Зоуи е до него в леглото. Усмихна се сънено, обърна се и протегна ръка, за да я придърпа по-близо до себе си.
Докосването до студеното й безжизнено тяло веднага го разсъни и реалността се стовари върху него с гръм и трясък.
– Най-после. Вие червените явно сте много силни през нощта, но затова пък през деня спите като заклани.
Старк се изправи, намръщи се на Афродита, която се беше разположила в едно от кремавите кадифени канапета и бе кръстосала грациозно дългите си крака, като си пийваше топъл чай.
– Афродита, защо си тук?
Вместо да му отговори, тя погледна към Зоуи:
– Не е помръдвала, откакто се случи това, нали?
Старк се изправи и нежно зави Зоуи с одеялото. Докосна
бузите й и целуна единствения белег, който й беше останал - обичайния за всеки новак полумесец. Няма проблем, ако се върнеш при нас като обикновен новак. Просто се върни, помисли си той, докато докосваше белега. После се обърна към Афродита:
– Не, не е помръдвала. Не може. Тя е тук. И имаме само седем дни да разберем как да я върнем.
Шест поправи го Афродита.
– Да, права си. Вече са само шест - преглътна той тежко.
– Тогава да се залавяме за работа. Определено нямаме време за губене.
Афродита стана и тръгна да излиза от стаята.
– Къде отиваме?
– попита Старк и тръгна след нея, но все още хвърляше по някой поглед на Зоуи през рамо.
Хей, трябва да се стегнеш. Ти сам каза, че тя не е тук. Престани да я зяпаш, все едно си някое малко кученце.