Изпепелена
Шрифт:
Естествено, че така ще мислиш — отвърна Афродита.
– Мъже с полички изпълват мокрите ти сънища.
– Не са полички, това е носия, казва се килт - поясни Старк.
– Също и плейд. А ако става дума за някоя много, много стара, се казва също и филамор.
– И знаеш всичко това, защото обичаш да ги носиш ли?
В гласа на Деймиън въодушевлението нарастваше и той
започна бързо да разлиства страниците си със записки:
– О, по дяволите! Семейството ти е твоята кръв, глупако - каза Афродита. Как е фамилията на
Старк се намръщи на Афродита:
– МакУолис - казаха Старк и Деймиън едновременно.
– Как се досети - попита Старк.
Именно от клана МакУолис са Бранителите на Аса. ^ Деймиън се усмихна победоносно и размаха лист, на който беше написал КЛАН МАКУОЛИС = БРАНИТЕЛИТЕ НА АСА, така че всички да го видят.
– Май открихме кръвния мост - възкликна Джак и прегърна Деймиън.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
Зоуи
Хийт се размърда и измърмори нещо за проспиване на футболната тренировка. Аз го погледнах и задържах дъха си, докато обикалях в кръг около него.
В крайна сметка не можех да го събудя и да му кажа, че е мъртъв и никога повече няма да играе футбол.
Опитах се да съм максимално тиха, но не можех да стоя на едно място. Този път дори не се преструвах, че лежа до него. Не можех да се преборя с това, просто не можех да стоя мирно. Трябваше да се движа.
Бяхме във вътрешността на същата горичка, в която се бяхме скрили преди. Кога преди? Не можех съвсем ясно да си спомня, но гъстите треви и скалите наоколо изглеждаха добре. И мъхът по тях. Особено мъхът. Беше навсякъде, дебел, нежен и пухкав.
Изведнъж почувствах, че краката ми са боси, и се радвах на мекия и приятен допир на зеления, жив килим.
Жив?
Въздъхнах.
Не. Предполагам, че тук нищо не е истински живо, но бях забравила за това.
Дърветата образуваха нещо като балдахин с листата и клоните си, така че слънчевата светлина едва проникваше
и правеше въздуха топъл, но без да е твърде горещо. По небето премина облак, който ме накара да погледна нагоре. Изтръпнах.
Мракът... u
Примигах от изненада. Спомних си. Затова с Хийт се бяхме скрили тук. Той ни преследваше, но не успя да навлезе в горичката след нас.
Потръпнах отново.
Нямах представа какво беше това същество. Усещах плътен мрак, неясен полъх на нещо мъртво, с рога и криле. С Хийт не останахме да видим повече. Задъхани от ужас, побягнахме с всички сили, затова и той сега спеше толкова дълбоко. Отново. Аз също трябваше да поспя.
Но не бях в състояние да се спра. И вместо това крачех^
Ужасно трудно ми беше с тази разбъркана памет. А най-лошото бе, че много добре осъзнавах липсите в спомените си. Човек би си казал, че ако имаш празни петна в паметта, не би могъл да го разбереш, защото така и така не помниш. Но аз знаех, макар едва сега да си спомних за страшилището, което ни преследваше. Но имаше и неща от миналото, за които ми липсваха спомени.
Не помнех как изглежда майка ми.
Не помнех какъв е цветът на очите ми.
Не помнех защо вече не можех да се доверя на Стиви
Рей.
А нещата, които помнех, бяха още по-потискащи. Помнех всяка секунда от умирането на Стиви Рей. Помнех, че баща ми ни изостави, когато бях на две, и повече никога не се върна. Помнех, че се бях доверила на Калона и че толкова жестоко сбърках в преценката си.
Стомахът ме сви и почувствах как ми прилошава, затова продължих да се движа все по-навътре в горичката.
Как можах да оставя Калона да ме заблуди така? Проявих се като невероятен идиот.
И това костваше живота на Хийт.
Умът ми отскочи от тази мисъл. Вината бе толкова силна, толкова ужасна.
Хванах сянка с периферното си зрение. Завъртях се и застанах лице в лице с нея. Виждала съм я и преди, в сънищата и виденията си.
– Здравей, Ая казах нежно.
– Зоуи - отвърна тя и кимна за поздрав.
Гласът й звучеше досущ като моя, само че беше изпълнен с тъга, която оцветяваше всяка нейна дума.
Йоверих се на Калона заради теб - казах, зпитала си състрадание към него заради мен - поправи ме тя.
– Когато загуби мен, загуби и състраданието.
– Това не е вярно - отвърнах.
– Аз все още съм състрадателна. Грижа ме е за Хийт.
– Дали? Затова ли го държиш тук, с теб, вместо да го пуснеш да си отиде?
– Хийт не иска да си отива извиках и като затворих уста, осъзнах колко гневно звуча.
Ая поклати глава и дългата й, черна коса, заигра около кръста й:
– Не си спряла да мислиш за това, което Хийт би поискал. За това, което някой друг, освен теб, би поискал. И няма да спреш, докато не ме повикаш обратно при себе си.
– Не искам да се връщаш при мен. Заради теб се случи това.
– Не, Зоуи, не е заради мен. Всичко това се случи заради серия от избори, направени от различни хора. Не всичко е свързано с теб - каза Ая и като поклати тъжно глава, изчезна.
– Много лесно се спаси - промърморих и започнах да крача отново, дори по-неспокойно отпреди.
Когато долових друга сянка е периферното си зрение, се обърнах, за да кажа на Ая да си тръгва веднъж завинаги, но останах шокирана. Гледах сама себе си. Е, всъщност беше една деветгодишна версия на мен самата, която видях съвсем в началото, заедно с другите фигури, преди да бъдат разпръснати от това, което ни преследваше с Хийт.
– Здрасти - казах.
– O, имаме цици!
– възкликна детето и се загледа в гърдите ми.
– Много съм доволна, че имаме цици. Най-после.
– Да, и аз това си помислих. Най-после,
Иска ми се да са малко по-големи.
Момичето не спираше да ме зяпа и така ме изнерви, че скръстих ръце пред гърдите си. Всичко това бе много странно, загцото в крайна сметка тя беше аз.
– Но все пак можеше и да е по-лошо - продължи тя.
– Например да са като на Беки Епъл, хи-хи.
Гласът й бе изпълнен с радост и това ме накара да се усмихна, но само за секунда. Сякаш ми беше невероятно трудно да устоя на радостта, която тя разпръскваше. ^