Изпепелена

Каст Кристин

– Хей!
– извика Крамиша след нея. Да не е черен случайно?

Като се замисли за черните като нощта криле на Репхайм, Стиви Рей я погледна през рамо:

Какво значение има цветът?

– Има огромно значение, ако заради това се срамуваш от него.

– Крамиша, това е просто глупаво. Не. Не е черен. И не, нямаше да се срамувам от него, ако беше. Боже! Казвам ти чао. Отново.

– Просто проверявах.

– Просто не си наред - измърмори Стиви Рей и тръгна отново към колата.

– Чух те!
– каза Крамиша.

– Добре!
– извика Стиви Рей.

Влезе в колата на Зоуи и се насочи към музея, като си говореше на глас:

– Не, Крамиша, не е черен. Той е убиец, придобил злобата от баща си, и не само белите ще побеснеят, като разберат. Всички до един ще побеснеят.

И после, без изобщо да го очаква, тя се разсмя.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Репхайм

Като отвори очи, Репхайм видя Стиви Рей да клечи до гнездото му и да го изучава с поглед толкова концентрирано, че между веждите й се бе образувала бразда, от която червеният й полумесец изглеждаше странно разкривен. Русите й къдрици бяха разпилени около лицето й и това й придаваше вид на момиченце. Той изведнъж се отдръпна назад, осъзнавайки колко млада е тя всъщност. И независимо от могъщия елемент, който можеше да управлява, той потръпна от мисълта колко уязвима я прави младостта й.

– Хей, буден ли си?
– попита тя.

– Защо ме гледаш така?
– каза той с подчертано груб глас, подразнен, че беше достатъчно само да я види, за да започне да се тревожи за безопасността й.

– Ами, опитвам се да разбера колко близо си до умирането този път.

– Баща ми е безсмъртен. Не е лесно да бъда убит.

Той се застави да стане, без да гримасничи от болка.

– Да, знам ги тези неща за баща ти, безсмъртната ти кръв и т.н., но Мракът пи от теб. И то доста. А това не може да е без значение. И за да бъда честна, изглеждаш зле.

– А ти не - каза той.
– Мракът пи и от теб.

Не съм толкова пострадала, защото ти се появи като Ватман и ме спаси, преди гадният бик да ми направи нещо кой знае какво. После имах Светлината на своя страна, което беше много яко между другото. А и безсмъртната ти кръв ми действа като енергийна напитка.

– Не съм прилеп - каза той, понеже това бе единственото нещо, което успя да схване от думите й.

– Не те сравнявам с прилеп, казах, че беше като Ватман. Това е един супергерой.

– Аз и герой не съм.

Е, за мен си бил вече два пъти.

Репхайм не знаеше какво да отвърне на това. Слушаше как Стиви Рей го нарича герой и изпитваше необяснимо вътрешно въодушевление, което правеше болката му по-поносима.

Е, хайде. Нека да видим дали не мога да ти върна услугата. Отново.

Тя се изправи и му протегна ръката си,

– Не мисля, че бих могъл да ям точно сега. Малко вода ще ми дойде добре. Вече изпих всичката, която преди си бях донесъл.

– Няма да те водя в кухнята. Поне не и сега. Ще ходим навън. При дърветата. Добре, ако трябва да съм по-конкретна, отиваме при онова огромно дърво до старата беседка в двора.

– Защо?

– Вече ти казах. Ти ми помогна. Мисля, че и аз мога да ти помогна, но трябва да съм близо до земята, а знам, че и дърветата имат огромна мощ. Използвала съм я преди. Предполагам това е причината, поради която успях да призова онова нещо.

Тя потръпна, спомняйки си ясно за призоваването на Мрака, и Репхайм напълно я разбираше. Ако тялото не го болеше толкова, и той би потръпнал.

Но го болеше. Меко казано. Кръвта му пареше. С всеки удар на сърцето пулсираща болка преминаваше през цялото му тяло, а мястото, където се съединяваха крилете му, точно откъдето бикът беше пил, пламтеше в агония.

А тя си мислеше, че някакво дърво може да оправи това. което Мракът му е причинил?

– Мисля, че ще остана тук. Почивката ще ми се отрази добре. Както и водата. Ако искаш да направиш нещо за мен, донеси ми водата, за която те помолих.

– Не.

Стиви Рей се протегна надолу и със сила, която винаги го изумяваше, го издърпа на крака. Задържа го изправен, докато стаята се въртеше около него, и той не можеше да запази равновесие. За миг си помисли, че ще припадне като някое немощно момиче.

За щастие това не се случи и той отвори очи без страх, че ще стане за смях. Погледна към Стиви Рей. Тя все още държеше ръцете му.

Не се отдръпна от мен с отвращение. Не го направи и първия ден.

– Защо ме докосваш без страх?
– чу се да я пита той, преди да успее да спре думите си.

Тя се засмя:

– Репхайм, точно сега не мисля, че би могъл да убиеш и муха. Освен това вече спаси живота ми два пъти, а и сме Обвързани. Определено не се страхувам от теб.

– Може би по-правилният въпрос би трябвало да е защо ме докосваш без отвращение?

Думите му отново изскочиха без разрешение. Почти.

Тя отново сбърчи вежди и той установи, че му харесва да я гледа замислена.

Най-сетне тя вдигна рамене:

– Не мисля, че е възможно един вампир да изпитва отвращение към някого, с когото е Обвързан. Искам да кажа, преди това бях Обвързана с Афродита и макар тя дотогава да ми се струваше много отвратителна... тя и сега си е отвратителна, де, но някак си израстна в очите ми, докато бяхме Обвързани, Нямам предвид в сексуален смисъл, но определено не ми се струваше така гадна вече.

Стиви Рей се ококори, като осъзна какво е казала, и думата „сексуален“, изглежда, продължаваше да витае из стаята.

Тя пусна ръцете му, сякаш я опариха:

– Можеш ли да слезеш додолу сам?

Тонът й прозвуча рязък и отсечен.

– Да, ще вървя след теб. Щом мислиш, че едно дърво наистина може да ми помогне.

Е, няма да отнеме много време да разберем.

Стиви Рей се обърна и тръгна надолу по стълбите.

– О, - започна тя, без да поглежда към него.
– Благодаря ти, че ме спаси. Отново. Този път не беше длъжен да го правиш.
– Тя се поколеба, сякаш избираше най-подходящите думи.
– Той каза, че нямаше намерение да ме убива.