Изпепелена
Шрифт:
– Има неща, доста по-лоши от смъртта - отвърна Репхайм.
Това, което Мракът е в състояние да ти отнеме, може да
промени душата ти.
– А ти? На теб какво ти отне Мракът?
– попита тя, все още без да поглежда към него, и забави крачка, за да му е по-лесно да я следва.
– Не ми е отнел нищо. Просто ме изпълни с болка и после се опи от нея, заедно с кръвта ми.
Те стигнаха до входната врата и Стиви Рей се обърна към него:
– Защото Мракът се опива от болката, а Светлината -
От тези думи нещо му прищрака и той я загледа по-внимателно.
Да, осъзна той. Тя крие нещо от мен.
– Каква цена ти поиска Светлината за това, че ме спаси?
Стиви Рей не можа да го погледне в очите отново, от което го обзе паника. Помисли си, че тя изобщо няма намерение да заговори, но в крайна сметка го направи с тон, който звучеше почти ядосано:
– Ти би ли ми разказал за всичко, което белият бик ти причини, докато пиеше от теб, докато се беше надвесил над теб и те измъчваше?
– Не - отвърна той без колебание.
– Но другият бик...
– Не - повтори Стиви Рей. Не искам да говоря за това. Нека просто да го забравим и да продължаваме оттук нататък. Е, и да се надяваме, че ще успея да излекувам болката, която Мракът ти е причинил.
Репхайм излезе с нея на заледената поляна, която представляваше жалка гледка, разнебитена по този начин. Едно тъжно и сломено отражение на отминалия й разкош. Той вървеше след нея, опитвайки се да се разсее от ужасната болка, като мислеше каква ли може да е била цената, която Стиви Рей е платила на черния бик. Сигурно е било нещо огромно, щом тя така категорично отказа да говори за това.
Продължаваше да й хвърля по някой поглед крадешком, като си мислеше, че тя не забелязва. Изглеждаше здрава и възстановена от раните, които Мракът й причини. Всъщност изглеждаше силна, цяла и напълно здрава.
Но, както той много добре знаеше, външността понякога лъже.
Нещо не беше наред. Или поне нещо, свързано с цената, която е платила, я караше да се чувства неудобно.
Репхайм бе толкова концентриран в опитите си да я зяпа крадешком, че за малко да налети върху дървото, пред което тя беше спряла.
– Не можеш да ме баламосаш - каза тя и поклати глава.
– Хич не те бива да си дискретен, така че престани да ме зяпаш. Добре съм. Боже, по-зле си и от майка ми.
– Обади ли й се?
Стиви Рей се намръщи:
– Да кажем, че не разполагах с кой знае колко много време напоследък. Така че не, не съм й се обадила.
– А трябваше.
– Не възнамерявам да говоря за майка си в момента.
Както искаш.
– А ти не ми дръж този тон.
Какъв тон?
Вместо да му отговори, тя просто си продължи:
– Седни там и стой мирно за малко, за да помисля как точно да ти помогна.
Сякаш за да му демонстрира думите си, тя седна на поляната и кръстоса краката си с гръб към стария кедър, който разпръсваше ароматни иглички навсякъде около тях. Понеже той не помръдна, тя направи нетърпелив жест към пространството до нея:
– Седни - нареди му тя.
И той седна.
– И сега?
Е, дай ми малко време. Не съм напълно сигурна как да го направя.
Той наблюдаваше как тя върти около пръста си една руса къдрица и разтриваше челото си замислено.
– Ще помогне ли, ако ми разкажеш какво стана, след като отпрашихте с онова досадно хлапе?
– Далас не е досаден. Освен това той мислеше, че ме нападаш.
– Добре, че не те нападах наистина.
– И защо?
Въпреки болката тонът й го забавляваше. Тя много добре знаеше, че малкото хлапе не представляваше никаква заплаха за него. Ако Репхайм наистина я нападнеше, немощният младеж нямаше да може да го спре. Но момчето имаше червен полумесец, значи бе едно от нейните хлапета. А Стиви Рей беше безкрайно лоялна. Така че Репхайм просто наведе глава с примирение и каза само:
– Защото щеше да е много неприятно, ако трябваше да се защитавам.
Устните на Стиви Рей се разтеглиха в усмивка:
– Далас наистина си мислеше, че ме защитава от теб.
– Той не ти е нужен - каза Репхайм, без да се замисля.
Стиви Рей го изгледа продължително. Искаше му се да
може да разчете изражението й по-ясно. Видя изненада и може би проблясък на надежда, но също така и страх. В това беше сигурен. Страх от самия него? Не, тя вече му доказа, че не се страхува. Значи страхът е от нещо друго, което той е засегнал с думите си. Не знаеше какво друго да каже, затова просто добави:
Както вече каза, аз не можех дори да полетя. Не бях никаква заплаха за теб.
Стиви Рей примига няколко пъти, сякаш за да отпрати нежелани мисли, и после вдигна рамене:
– Да, но ми беше ужасно трудно да убедя всички в Дома на нощта, че това е било просто някакво странно съвпадение и ти си се спуснал от небето точно когато призовах Мрака. И то не с цел да ме нападнеш. След като разбраха, че в Тулса има гарван-демон, за мен стана ужасно трудно да излизам сама от училище.
– Ще си тръгна.
Думите го накараха да почувства огромна празнина.
– И къде ще отидеш?
– На изток - отвърна той без никакво колебание.
– На изток? Искаш да кажеш във Венеция? Репхайм, баща ти не е в тялото си. Не можеш да му помогнеш, като отидеш при него точно сега. Мисля, че ще си от по-голяма полза, ако останеш тук и ми помогнеш да намерим начин да върнем двамата със Зоуи обратно при нас.
– Ти не искаш да заминавам?
Стиви Рей заби поглед надолу, сякаш изучаваше земята, върху която седяха: