Изпепелена
Шрифт:
– За един вампир е трудно да бъде далеч от човека, с когото е Обвързан.
– Аз не съм човек.
– Да, но това не ни попречи да се Обвържем, така че според мен правилата важат и в нашия случай.
Тогава ще остана, докато не ме пуснеш да си тръгна.
Тя затвори очи, сякаш думите му я нараниха, и положи усилия да остане на мястото си и да не се пресегне да я успокои и да я докосне.
Да я докосна? Искам да я докосна?
Той скръсти ръце пред гърдите си, като физическо отрицание
– Земята - каза той и гласът му звучеше твърде силно в настъпилото неловко мълчание между тях. Тя вдигна въпросителен поглед към него. Призова я, за да препънеш онова момче. Призова я, когато трябваше да избягаш от светлината на покрива. Призова я, когато искаше да затвориш тунела между мен и абатството. Защо сега просто не я призовеш и не й кажеш какво искаш?
– Имаш право!
– възкликна тя и нежните й сини очи се разшириха.
– Защо го правя толкова трудно? Правила съм това хиляди пъти за най-различни други неща, мога да го направя и сега. Хайде, дай си ръцете.
Тя протегна ръце с дланите нагоре. Беше му много лесно да сложи своите отгоре. Изведнъж осъзна, че с изключение на Стиви Рей никога не беше докосвал човек с друго намерение, освен да го измъчва. А ето че сега докосваше ръцете й нежно и внимателно.
Кожата й бе приятна и топла на допир. Думите й го докоснаха, раздвижиха нещо в него и се наместиха удобно толкова дълбоко, колкото никой не бе достигал.
– Земя, моля те за огромна услуга. Репхайм е много специален за мен. Той страда и не успява да се възстанови. Земя, използвала съм силата ти и преди, за да спася себе си и тези, за които ме е грижа. Този път те моля за помощ, за да помогна на Репхайм.
– Погледите им се срещнаха и тя си повтори думите, които той каза на Мрака, когато си мислеше, че тя няма да го чуе.
– Виждаш, че той е ранен заради мен. Излекувай го, моля те.
Земята под тях откликна. Стиви Рей ахна и се разтрепе-ри, а Репхайм си помисли, че става нещо странно, и се опита да се отдръпне. Тя стисна още по-здраво ръцете му:
– Не, не ставай! Всичко е наред.
В този момент дланите й започнаха да излъчват топлина към неговите. За миг му напомни на усещането, когато мислеше, че призовава безсмъртните сили на своя баща, а вместо това откликна Мракът и излекува ръката и счупеното му крило. Но много бързо Репхайм разбра, че има съществена разлика между докосването на Мрака и на земята.
Първата сила бе необуздана и поглъщаща, преизпълваща го с енергия. А това, което го изпълни сега, беше като летен ветрец. Присъствието му не бе така властно, както на Мрака. Силата му беше изпълнена със състрадание. Усещането бе някак живо и извисяващо, вместо хладно и агресивно. Беше като балсам за горещата му кръв и успокояваше болката, пулсираща в цялото му тяло. Когато топлината на земята достигна гърба му и огромната рана между крилете му, облекчението беше толкова мигновено, че той притвори очи и въздъхна, щом агонията му се изпари.
Навсякъде около него въздухът бе изпълнен с опияняващата миризма на кедрови иглички и сладостта на лятната трева.
– Помисли си как връщаш енергията обратно в земята -каза Стиви Рей с нежен, но настоятелен глас.
Той понечи да отвори очи и да пусне ръцете й, но тя отново го задържа:
– Не, остани със затворени очи. Остани както си. Просто си представи, че силата на земята е зелена светлина, която идва от пръстта под мен, минава през тялото ми и стига до теб по ръцете ни. Като си го представиш, я върни обратно по същия път.
– Защо? Защо да я оставя да ме напусне? попита Репхайм, без да отваря очи.
– Защото не е твоя, глупчо - чу той смеха в гласа й. — Не можеш да притежаваш тази сила. Тя принадлежи на земята. Можеш само да я използваш за малко и после да я върнеш обратно с благодарност.
Репхайм се канеше да й отвърне, че това е нелепо. Когато получиш сила, не я връщаш обратно. Задържаш я, използваш я и я притежаваш. Почти щеше да го каже, но не успя. Тези думи прозвучаха толкова погрешно в главата му, дока-то земната енергия го изпълваше.
Затова той си представи зелената светлина и мислено я върна обратно към земята, от която произлизаше. И когато тя го напусна, той изрече две думи много тихо:
– Благодаря ти.
И отново беше себе си. Седеше под огромното кедрово дърво върху студената земя и държеше ръцете на Стиви Рей. Отвори очи.
– Сега по-добре ли си?
– попита тя.
– Да. Много по-добре.
Той разтвори ръце и този път тя не го задържа.
– Наистина ли? Аз усещах силата и я канализирах към теб, така че предполагам си я усетил и ти. — Тя го погледна преценяващо.
– Изглеждаш по-добре. Вече няма болка в очите ти.
Той се изправи, нетърпелив да й покаже, и протегна ръце, разпери огромните си криле, сякаш демонстрираше мускули:
– Виж, мога да направя това без никаква болка.
Тя седеше на земята и го гледаше с толкова странно изражение, че той веднага се наведе и прибра крилете си:
Какво има?
– попита той. Какво не е наред?
– Аз... бях забравила, че ти... долетя до парка. Също и обратно.
– Тя издаде звук, който трябваше да бъде смях, стига да не звучеше толкова шокирано. Толкова е глупаво. Как можах да забравя такова нещо?
– Предполагам, че си свикнала да ме виждаш ранен -каза той, опитвайки се да разбере защо тя изведнъж така се отдръпва от него.
– Как поправи крилото си?
Със силата на земята.
– Не, не сега. То не беше счупено вече, като дойдохме тук. Болката ти нямаше нищо общо с него.
– Да, излекувах се снощи. Сегашната ми болка се дължеше на мъченията, на които бях подложен от Мрака.
– И как точно ръката и крилото ти се излекуваха снощи?
Репхайм не искаше да й отговори. Тя се взря в него със