Изпепелена
Шрифт:
своите големи очи, изпълнени е укор, и той усети желание да я излъже. Да й каже, че е станало чудо, което се дължи на безсмъртната му кръв. Но не можеше да я излъже. Не би я излъгал.
Призовах силите, които ми се подчиняват по рождение. Трябваше. Чух те да крещиш името ми.
– Но бикът каза, че си бил изпълнен с неговите сили, а не с тези на баща си.
Усетих, че са различни - кимна той.
– Не знаех на какво се дължи. Нито осъзнавах, че черпя сили директно от самия Мрак.
– Значи Мракът те е излекувал.
– Да. А после земята ме
Е, добре тогава.
– Тя се изправи рязко и изтръска дън-ките си.
– Вече си по-добре, а аз трябва да тръгвам. Както казах, вече ми е много трудно да се отдалечавам от Дома на нощта, понеже всички са полудели от мисълта, че в околностите броди гарван-демон.
Тя тръгна да си отива и мина с бърза крачка покрай него, а той я хвана за китката.
Стиви Рей се отдръпна.
Ръката му изведнъж увисна във въздуха и той отстъпи крачка назад.
Известно време се гледаха.
– Трябва да тръгвам - каза тя.
– Ще се върнеш ли?
– Налага се! Нали обещах!
Тя изкрещя думите насреща му и той се почувства, сякаш го е зашлевила.
Освобождавам те от обещанието ти - извика й той в отговор, ядосан, че това дребничко момиче може да му причини такива емоции.
Очите й бяха необичайно ярки:
– Не на теб съм го обещала, така че не можеш да ме освободиш.
После тя мина бързо покрай него, като извъртя глава, за да не види лицето й.
– Не се връщай, ако е само защото се налага. Върни се само ако го искаш - извика той след нея.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Старк
Стиви Рей не спря, не се обърна и въобще не го погледна повече. Просто си тръгна.
Репхайм стоя дълго така. Когато звукът от колата й престана да се чува, той най-после се раздвижи. С вик на отчаяние се затича и се понесе в нощното небе, удряйки по хладния вятър с крилете си все повече и повече, до топлите течения, които да го издигнат и понесат на някъде. Където и да е.
Просто надалеч! Отведи ме далеч оттук!
Гарванът-демон се насочи на изток, точно в обратната посока на тази, в която пое Стиви Рей. Далеч от Тулса и объркването, което настъпи в живота му, откакто тя се появи в него. После затвори съзнанието си за всичко, освен за познатата радост от летенето, и се понесе надалеч.
– Да, слушам те, Афродита. Искаш от мен да запомня това стихотворение - каза й Старк през слушалките в хеликоптера.
Искаше му се да знае как може да ги изключи. Не желаеше да я слуша повече. Не му се говореше нито с нея, нито с когото и да било друг. Беше прекадено зает да прехвърля отново и отново в ума си стратегията за проникване на острова. Той се загледа през прозореца в опит да види нещо през мрака и мъглата. Според Дуантия и останалата част от Висшия Съвет той щеше да се сблъска със сигурната смърт след най-много пет дни.
– Не стихотворение, идиот такъв. Това е пророчество. Не бих искала от теб да зубриш стихотворение. Метафори, сравнения, алюзии, символизъм, дрън-дрън. Косата ме заболява, като се замисля за всички тези простотии. Не че пророчествата са по-малко гадни, но за съжаление са важни. А Стиви Рей има право конкретно за това пророчество. Звучи като указание.
– Съгласен съм с Афродита и Стиви Рей - намеси се Дарий.
– Пророчествата на Крамиша са били от полза на Зоуи и преди. Това сигурно също би могло да й помогне.
Старк откъсна погледа си от прозореца:
– Знам.
Той погледна първо Дарий, после Афродита, а накрая погледът му се спря върху безжизненото тяло на Зоуи, което бе завързано за носилка, поставена между седалките им.
– Тя вече намери Калона по вода. Сега остава да го пречисти през огън. Вятърът ще й прошепне нещо, което духът вече знае. И ако тя продължи да се придържа към истината, ще успее да се освободи. Вече съм запомнил проклетото нещо. Не ми пука дали е стихотворение или пророчество. Щом има шанс да й помогне, ще й го предам.
Гласът на пилота прозвуча в слушалките им:
– Тук ще кацна. Запомнете, че единственото, което мога да направя, е да ви сваля. Всичко останало си зависи от вас. Само да знаете, че ако направите и една крачка на острова без разрешение от Сгиат, ще умрете.
Схванах го още след първите десетина пъти, в които го каза, тъпак такъв промърмори Старк, без да обръща внимание на мрачния поглед, с който пилотът го стрелна през рамо.
Хеликоптерът се приземи и Дарий му помогна да откоп-чае Зоуи. Старк скочи на земята, Дарий и Афродита внимателно му подадоха тялото на Зоуи и той я пое в ръце, опитвайки се да я предпази от студения и влажен вятър от перката на хеликоптера. Не беше минала и минута и пилотът си тръгна.
– Глупаци каза Старк. _
– Те просто си следват инструкциите - каза Дарий, който се оглеждаше така, сякаш очаква някое зомби да изскочи и да ги нападне.
– Няма майтап, това място е адски зловещо - каза Афродита и се присламчи към Дарий, който я притисна към себе си собственически.
– Вие двамата добре ли сте?
– намръщи им се Старк.
– Само не ми пробутвайте страхотиите, с които вампирите са ви напълнили главите.
Дарий и Афродита се спогледаха.
– Ти не го усещаш, нали?
– Усещам, че е студено и влажно. Усещам колко съм ядосан, че Зоуи е в опасност, а аз все още не съм намерил начин да й помогна. Усещам, че съм раздразнен, защото изгревът е след час, а единственото ми прикритие е някаква колиба, за която вампирите казаха, че била на половин част път назад по посоката, от която дойдохме. Някое от тези неща включва ли това, за което ме попитахте?
– Не - отвърна Афродита, а Дарий само поклати глава.
– Това, което имахме предвид, е мощно желание да побегнеш. И мисля, че точно това трябва да направим. Веднага.