Колелото на мрака
Шрифт:
Льосюр кимна. Кемпър не каза нищо.
— А сега, извинете ме, но трябва да ви оставя. — При тези думи той се поклони, обърна се и излезе от хранилището.
В асансьора, който се изкачи до Палуба 12, Пендъргаст извади листа от джоба си. Прекара една черта през името на лорд Клайвбърг и още една през Далас. Името на Стрейдж остави така, както си беше.
20.
Констанс Грийн вървеше по разкошния коридор заедно с Мария Казулин. Изпитваше необичаен трепет — възбудата от непознатото, измамите и разследването.
— Униформата
— Благодаря ти, че я донесе в апартамента ми.
— Няма защо. Униформите са единственото нещо, което имаме в изобилие. С изключение, може би, на мръсното пране.
— Не бях виждала подобни обувки.
— Работни са. Като тия, които носят медицинските сестри. Имат мека подметка като маратонки.
— Маратонки?
— Не беше ли това думата? — намръщи се Мария. — А сега не забравяйте: като стюард на каюта не би следвало да разговаряте с пасажерите, освен когато сте в стаите им по работа. Не срещайте очите на никой, с когото се разминаваме. Отстъпвайте настрани и гледайте надолу.
— Разбрано.
Мария я поведе зад ъгъла, след което преминаха през немаркиран люк. Отвъд него се намираше камериерско помещение и два служебни асансьора. Мария натисна бутона за надолу.
— С кого искате да разговаряте?
— С хората, които почистват големите апартаменти, мезонетите и тризонетите.
— Те говорят по-добър английски. Като мен.
Вратите на асансьора се отвориха и те влязоха.
— Нима има работници, които не говорят английски? — запита Констанс.
Мария натисна бутона за Палуба С и кабината се заспуска плавно.
— По-голямата част от персонала не говори английски. Компанията предпочита така.
— По-евтина работна ръка?
— Да. А и като не можем да разговаряме помежду си, няма как да се обединим. Не можем да протестираме срещу работните условия.
— Какво им е на работните условия?
— Сама ще видите, госпожице Грийн. А сега бъдете много внимателна: ако ви хванат, ще бъда уволнена и депортирана в Ню Йорк. Трябва да се преструвате на чужденка. Да говорите развален английски. Ще се наложи да измислим за вас език, на който никой тук не говори, за да не ви задават въпроси. Знаете ли други езици освен английски?
— Да. Италиански, френски, латински, гръцки, немски…
Мария се засмя, този път от сърце.
— Стига, стига. Мисля, че в екипажа няма немци. Ще бъдете германка.
Вратите се отвориха на Палуба С и те пристъпиха навън. Разликата между пасажерските и служебните палуби веднага се набиваше на очи. По пода нямаше килими, а на стените не висяха картини. Коридорът повече приличаше на болничен — клаустрофобичен пейзаж от метал и линолеум. Дълги флуоресцентни лампи, скрити зад решетки по таваните, хвърляха остра светлина над всичко. Въздухът беше задушен и неприятно топъл, напоен с безброй миризми. Готвена риба, омекотител за пране, машинно масло. Дълбокият грохот на дизеловите двигатели тук отекваше много по-силно. Членовете на екипажа, някои в униформи, други с тениски или мръсни потници, бързо ги подминаваха, улисани в задълженията си.
Мария водеше надолу по тесния коридор. От двете страни се редяха номерирани врати без прозорци, покрити с фолио, имитиращо дърво.
— Това
— Няма да забравя.
— Трябва ни причина, поради която задавате въпросите си.
Констанс се замисли за момент.
— Ами ако кажа, че оправям по-малките стаи и искам да подобря положението си?
— Става. Но не бъдете прекалено настойчива, хората тук са готови да ви забият нож в гърба за по-добър бакшиш.
— Разбирам.
Мария сви по друг коридор и спря пред една врата.
— Това е моята стая — рече тя. — Готова ли сте?
Констанс кимна. Другата жена си пое дълбоко дъх, след което натисна бравата.
Помещението, което се разкри, беше малко като затворническа килия, може би три на два метра. Шест тесни шкафчета бяха разположени в отсрещната стена. Нямаше столове или маси, нито баня в съседство. Стените отляво и отдясно бяха заети изцяло от спартански нарове, по три едно над друго. Откъм главата на всеки нар имаше малка поличка и лампа. Оглеждайки се, Констанс забеляза, че всяка поличка бе отрупана с книги, снимки на любими хора, изсушени цветя, списания — малък тъжен отпечатък от човека, който спеше на леглото.
— Шест жени ли сте тук? — попита тя невярващо.
Мария кимна.
— Нямах представа, че сте толкова натясно.
— Туй е нищо. Трябва да видите Палуба Е, където спят служителите от ЗКП.
— ЗКП?
— Забранен контакт с пътниците. Персоналът, който се занимава с прането, мие машинното, готви. — Мария поклати глава. — Като в затвор. Не вижда светло, не диша чист въздух. Така по три-четири месеца. Работят шест дни в седмицата, по десет часа на ден. Заплащането е двайсет до четиридесет долара дневно.
— Но това е по-малко от минималната работна заплата?
— Минималната заплата къде? Ние сме никъде — сред морето. Тук няма закони за заплащането. Корабът е регистриран в Либерия. — Тя се озърна. — Съквартирантките ми вече са отишли в стола. Там ще ги открием.
Тя пое по криволичещ път през тесните, миришещи на пот коридори, а Констанс я следваше по петите. Столовите за персонала се намираха в централната част на кораба в голямо помещение с нисък таван. Членовете на екипажа, всички облечени в униформи, седяха на дълги маси, с глави, сведени над чиниите. Докато заемаха местата си на опашката за бюфета, Констанс се огледа, шокирана от голотата на залата — в такъв контраст с разкошните трапезарии и салони, където се разполагаха пътниците.
— Толкова е тихо — промълви тя. — Защо хората не си говорят?
— Всички са уморени. Пък и са потиснати заради Хуанита. Камериерката, дето се побърка.
— Побърка се? Какво се е случило с нея?
Жената поклати глава.
— Не е необичайно, само че обикновено става към края на дългите пътувания. Хуанита полудя… сама си извади очите.
— Мили Боже! Познаваше ли я?
— Слабо.
— Изглеждаше ли да има проблеми?
— Всеки от нас има проблеми — каза Мария съвсем сериозно. — В противен случай не бихме се хванали на тази работа.