Колелото на мрака

Чайлд Линкълн

Избраха си обяд от не твърде апетитните възможности — мазни късове солено телешко варено, подгизнало зеле, скашкан ориз, клисав овчарски пай, анемични на вид парченца жълтеникав кейк — и Мария я отведе към една близка маса, където две от съквартирантките й безрадостно човъркаха съдържанието на чиниите си. Водачката на Констанс ги представи — младата тъмнокоса гъркиня се казваше Ника, а Лурдес беше филипинка на средна възраст.

— Не съм те виждала преди — каза Ника с тежък акцент.

— Моите каюти

са на Палуба 8 — отвърна Констанс, като се стараеше да прибави немско звучене на собствените си думи.

Гъркинята кимна.

— Трябва да внимаваш. Това не твоята столова. Само тяда не те види! — И погледна многозначително към една ниска и набита жена с къдрава, платинено руса коса, която стоеше в отсрещния ъгъл и намусено оглеждаше помещението.

Работничките се заприказваха на странна смесица от езици с доста елементи на английски — очевидно масонския диалект на служебните палуби в „Британия“. Разговорът се въртеше предимно около полудялата камериерка, която се бе обезобразила.

— Къде е тя сега? — попита Констанс. — Свалиха ли я от кораба?

— Твърде далече сме от сушата, за да дойде хеликоптер — обясни Ника. — Заключиха я в болничното отделение. И сега трябва да поема половината от стаите й. — Тя се намръщи. — Хуанита… Знаех си, че я чака беда. Все приказваше какво е видяла в пасажерските каюти, вреше си носа, където не й е работа. Добрата камериерка не вижда нищо, не помни нищо, само си изпълнява задълженията и си държи устата затворена.

Констанс се запита дали Ника изобщо спазва собствения си съвет по отношение на последното.

Гъркинята продължи.

— Ето и вчера, какви ги приказваше на обяд! Само за онази стая с кожените ремъци на леглото и вибратора в чекмеджето. Какво ще търси тя в чекмеджето? Любопитството убива котката. А сега се налага да й чистя половината стаи. Ех, този проклет кораб!

Устните й се свиха в израз на неодобрение и тя се облегна назад със скръстени ръце, демонстрирайки позицията си по въпроса.

Последва мърморене и кимания в знак на съгласие.

Окуражена, Ника отпусна ръце и отново поде.

— Една пътничка изчезнала от кораба. Представяте ли си? Скочила е, сигурно. Прокълнат кораб, казвам ви!

Констанс заговори бързо, за да спре словесния поток.

— Мария ми каза, че взимате големите каюти. Късметлийки! Аз поемам обикновените стаи.

— Късметлийки ли? — Ника вдигна вежди невярващо. — Два пъти повече работа!

— Но бакшишът е по-добър, нали?

Гъркинята се изсмя.

— Богаташите дават най-малките бакшиши. Вечно се оплакват, искат всичко да е направено не знам си как. Оня идиот от тризонета, кара ме да идвам по три пъти на ден да му оправям леглото.

Тази реплика беше добре дошла: един от хората в списъка на Пендъргаст —

Скот Блекбърн, интернет милиардерът — заемаше единия от двата тризонета.

— Да не говориш за господин Блекбърн? — попита Констанс.

Ника поклати глава.

— Не. Но Блекбърн е още по-лош! Има си собствена прислужница, която лично взима спалното бельо. Пиклата се държи с мен като с боклук, все едно, че аз на неясъм й слугиня. И тоя тризонет ми остана в наследство от Хуанита!

— Довел си е собствена камериерка? — възкликна Констанс. — Защо?

— Той всичкое помъкнал със себе си! Собствено легло, собствени килими, собствени статуи, собствени картини, че даже и пианото си. — Ника разтърси коси. — Пфу! И разни грозни работи.

— Моля? — Констанс се престори, че не разбира думата.

— Богаташите са смахнати! — Ника отново изруга на гръцки.

— Ами неговия приятел Терънс Калдерон от съседния апартамент?

— Той ли! Не е лош. Дава ми хубав бакшиш.

— И неговите каюти ли чистиш? Също ли си носи куп собствени вещи?

Тя кимна.

— Носи. Много антики. Френски. Много хубави.

— Колкото по-богати, толкова по-лоши — намеси се Лурдес. Говореше отличен английски със съвсем лек акцент. — Миналата нощ бях в апартамента на…

— Хей! — изгърмя един глас иззад тях.

Констанс се обърна и видя надзирателката, застанала зад стола й с ръце на мощните си хълбоци и свиреп поглед.

— На крака! — каза жената.

— На мен ли говорите? — отговори Констанс.

— Казах: на крака!

Констанс кротко се изправи.

— Не съм те виждала преди — произнесе жената с враждебен тон. — Как ти е името?

— Рюлке — каза Констанс. — Лени Рюлке.

— За какво отговаряш?

— Каютите на Палуба 8.

Изражение на жесток триумф раздвижи месестото лице на жената.

— Така си и мислех. Знаеш много добре, че не трябва да ядеш тук! Отивай долу в кафетерията на Палуба Д, където ти е мястото.

— Каква е разликата? — попита Констанс мило. — Храната не е по-добра, отколкото тук.

Триумфалното изражение върху лицето на надзирателката се замени от невяра.

— Защо ти, нахална кучко… — Тя замахна и удари Констанс по дясната буза.

Констанс никога не бе удряна през живота си. Тя замръзна за миг. След това направи инстинктивно крачка напред, ръката й стискаше здраво вилицата. Нещо в движението й накара очите на надзирателката да се разширят. Жената отстъпи.

Констанс бавно остави вилицата на масата. Помисли си за Мария и за обещанието, което й бе дала. Лицето на рускинята бе побеляло. Другите две камериерки прилежно се бяха навели над чиниите си.