Колелото на мрака
Шрифт:
На вратата Пендъргаст отпи глътка бърбън от малка плоска бутилка от сребро, задържа го за миг в устата си, после го преглътна, отвори вратата и прекрачи отвън. Попадна в нещо като щорм. Вятърът го блъскаше в лицето, измъкна вратовръзката изпод сакото му и я развя назад и тя заплющя зад гърба му. Въпреки че беше осем нива над повърхността на океана, въздухът беше пълен с разпрашени водни капки. Отне му миг да осъзнае, че това не се дължеше напълно на приближаващата буря; корабът се движеше с трийсет възла в час, което дори в безветрено море създаваше собствен щорм на всяка открита палуба. Ставаше както бе казал първият помощник-капитан,
Той видя целта си да стои зад перилата, на около петдесет метра, на завет. Пендъргаст закрачи напред, вдигнал ръка за сърдечен поздрав.
— Джейсън? Джейсън Ламбе?
Мъжът се обърна.
— Какво има? — Лицето му беше позеленяло.
Пендъргаст се приближи, стисна ръката му.
— За бога, наистина сити! Помислих си, че съм се припознал на вечерята! Какво правиш, по дяволите? — Той издърпа ръката си и започна да потупва ентусиазирано мъжа по гърба, придърпвайки го по-близо.
— Ъ-ъ-ъ… добре съм. — Джейсън Ламбе изобщо не изглеждаше добре. — Извинете ме, но познавам ли ви?
— Пендъргаст! Алойзиъс Пендъргаст! П.С. 84, Ривърдейл! — Пендъргаст потупа още веднъж мъжа по рамото, стисна го дружески, докато дишаше в лицето му, облъхвайки го с тежък дъх на бърбън. Ламбе замръзна, потръпна и направи усилие да се измъкне от неприятната, плътна прегръдка.
— Не си спомням никакъв Пендъргаст — произнесе той несигурно.
— Хайде сега! Джейсън, спомни си старите дни! Клубовете, университетския баскетбол! — Ново стискане на рамото, по-силно този път.
На Ламбе му дойде в повече. С енергично усилие той се опита да се освободи от желязната хватка на агента.
— Да не си изкуфял на стари години, а, Джейсън? — Пендъргаст го поглади любвеобилно по рамото.
Ламбе най-сетне се изтръгна, блъсна ръката му и отстъпи назад.
— Вижте, Пендъргаст, защо не се приберете в каютата си и да изтрезнеете? Нямам и най-отдалечена идея кой сте.
— Така ли се отнасяш със старите си приятели? — изхленчи Пендъргаст.
— Сега ще ти го кажа по-ясно. Да ти го начукам, аверче. — Ламбе мина бързо край него и влезе обратно вътре; все още изглежда го мъчеше морската болест.
Пендъргаст се облегна на перилата, като се тресеше от тих смях. След малко се изправи, прочисти гърлото си, оправи костюма и вратовръзката си, избърса ръце в копринената кърпичка и с презрително свити вежди отстрани с маникюрираните си пръсти няколко въображаеми прашинки от себе си. След това закрачи по палубата. Люлеенето на кораба все още се усещаше силно и той се наведе срещу вятъра, докато се придвижваше напред с ръка на перилата.
Вдигна очи към редицата от балкони над него, всичките празни. Изглеждаше върховна ирония: болшинството от пасажерите на „Британия“ плащаха солидно възнаграждение да получат апартамент с балкон, но заради изключително високата скорост на кораба не можеха да го използват.
Изминаха почти десет минути, докато обходи кораба по дължина. Най-накрая спря на завет при кърмата. Приближи се към перилата и погледна към разпенените вълни: четири линии от бяла пяна чезнеха в сърдития океан. Пръските и пяната, подети от вятъра и морето, започваха да замръзват в лека мъглица, обгръщаща кораба в тайнствен, влажен саван.
Корабната сирена изсвири печално и Пендъргаст се обърна, облягайки се замислено на перилата.
Над четири хиляди души — и сред тях се намираше един странен убиец и един мистериозен предмет, заради който бе извършено убийство.
Скрит на завет, Пендъргаст извади списъка от джоба си, измъкна автоматична писалка и бавно прокара една черта през името на Джейсън Ламбе. Неговата преценка за физическото състояние на мъжа — което бе изпитал, преструвайки се на пиян състудент, — го увери, че тънките като клечки ръце на Ламбе, както и хилавата му фигура, не биха могли да смажат Амброуз, да оставим настрана развихрилата се свирепа ярост.
Оставаха шестима.
Сирената прозвуча отново. Пендъргаст спря. След малко изправи гръб и се заслуша напрегнато. За миг си помисли, че е чул друг вик, който се сля с воя на сирената. Той почака, вслушан още няколко минути. Но нямаше нищо, освен напора на вятъра. Като се загърна плътно в сакото си, той се насочи към люка и гостоприемната топлина на кораба. Беше време да се оттегли за нощта.
18.
Неясният диск на слънцето успя да пробие мъглата, покрила източния хоризонт и бледите лъчи на утрото обляха кораба с жълта светлина. Първи помощник-капитан Гордън Льосюр излезе от Адмиралския клуб и тръгна по покрития с плюшени килими коридор на щирборда на Палуба 10. Няколко пасажери стояха до асансьора и той ги поздрави с добро утро. Те му кимнаха в отговор; изглеждаха прежълтели и унили. Льосюр, който никога не се бе разболявал от морска болест през всичките двайсет години служба, се опита да почувства състрадание, но му се стори трудно. Когато пасажерите се разболяваха от морска болест, ставаха раздразнителни. А тази сутрин бяха ужасно раздразнителни.
За един кратък миг той изпита носталгия към Кралската флота. Обикновено жизнерадостен, сговорчив човек, той бе започнал да се отегчава от крещящия стил на живот на круизния кораб — особено от странностите на разглезените пътници, отчаяно стремящи се да получат „стойността на парите си“, да се отдадат на оргии от ядене, пиене, хазарт и секс. И тези американски пасажери — винаги правеха все същите тъпи коментари за него: че приличал на Пол Маккартни. И искаха да знаят дали има нещо общо с прочутия музикант. Общото между него и Пол Маккартни беше толкова, колкото между кралица Елизабет и кучето й. Може би трябваше да тръгне по стъпките на баща си и да влезе в търговския флот. И сега щеше да работи на приятен, тих и благословен, заради отсъствието на пътници, огромен танкер.
Той се усмихна разочаровано на себе си. Какво му ставаше? Беше още съвсем в началото на плаването, за да започнат да се въртят такива мисли в главата му.
Докато продължаваше назад към кърмата, той извади една радиостанция от калъфа й, нагласи я на корабните честоти и натисна бутона.
— Апартамент 1046 ли е?
— Да, сър. — Бостънският акцент на Кемпър проряза микрофона. — Господин Евъред. Джералд Евъред.
— Много добре. — Льосюр прибра радиостанцията. Той спря отвън пред вратата, прочисти гърлото си, оправи униформата, след което вдигна ръка и почука веднъж.