Колелото на мрака
Шрифт:
Пендъргаст бавно кимна.
— Разбирам. — Той направи малък поклон, след което се обърна да си тръгне. Но тогава, с ръце на бравата, спря. — Предполагам — произнесе той небрежно, — сте наясно, че група броячи на карти печели безумни суми във вашата зала? — И той кимна неопределено с глава към група монитори.
Майлс погледна натам, но не беше обучен за наблюдение в ямата и единственото, което видя, бяха тълпите от мъже и жени на масите за блекджек.
— За какво говорите? — попита остро Хентоф.
— Картоброячите. Страхотни професионалисти и добре организирани също, на което се дължи успеха им в тази неравна… ъ-ъ-ъ… битка.
— Що за глупости! — възмути се Хентоф. —
— За тях не е игра — каза Пендъргаст. — Поне не в смисъла, в който вие бихте искали.
За момент Пендъргаст и мениджърът на казиното се гледаха един друг. След това, като се обърна към един от техниците, Хентоф раздразнено изсъска:
— Провери какво става в салона!
Техникът вдигна телефона и проведе бърз разговор. После погледна Хентоф.
— „Мейфеър“ е олекнал с двеста хиляди паунда, сър.
— Къде… На борда?
— На масите за блекджек, сър.
Хентоф бързо се обърна към екраните и впери очи в тях. После попита Пендъргаст:
— Кои са?
Агентът се усмихна:
— Ах! Боя се, че току-що си тръгнаха.
— Колко удобно. И как точно брояха картите?
— Изглежда са задействали вариант на „Червено-7“ или на „К-О“. Трудно е да се определи, след като не съм наблюдавал екраните. А и прикритието им явно е достатъчно добро, след като не са хващани преди: ако бяха, щяхте да имате полицейските им снимки в базата си данни и скенерите ви за разпознаване на лица щяха да ги открият.
Докато слушаше, лицето на Хентоф ставаше все по-червено.
— Как, по дяволите, бихте могли да знаете подобно нещо?
— Както сам казахте, господин… Хентоф, нали така беше? Аз съм независим.
Дълго време никой не проговори. Двамата техници седяха като замръзнали, без да посмеят да отклонят поглед от екраните.
— Ясно е, че можете да използвате известна помощ по този въпрос, господин Хентоф. Ще се радвам да ви я осигуря.
— Като в замяна помогнем за разрешаването на вашия малък проблем? — каза Хентоф саркастично.
— Абсолютно вярно.
Настъпи напрегната тишина. Най-накрая Хентоф въздъхна.
— Исусе. Какво точно е това, което искате?
— Имам огромно доверие в способностите на господин Майлс. Той има достъп до файловете на всички пътници. Работата му е да общува с всички на борда, да задава въпроси, да изисква информация. Той е в отлична позиция да помогне. Моля ви, не се притеснявайте, господин Майлс, че пасажерите ви могат да се разстроят — интересувам се само от няколко души. Бих искал да знам, например, дали някой от тях е поверил предмети на централния сейф, дали каютите им са в списъка на тези, в които не желаят обслужване… такъв род неща. — После той се обърна към Хентоф: — Може да имам нужда също така и от вашата помощ.
— С какво…?
— Със… нека видим какъв беше изразът — смазване на колелата.
Хентоф премести поглед от Пендъргаст към Майлс.
— Ще го обмисля — измърмори Майлс.
— Във ваш интерес е — произнесе Пендъргаст. — Надявам се да не трае прекалено дълго. Двеста хиляди долара надолу за пет часа — това е един доста неприятен тренд. — Той изправи рамене с усмивка и се плъзна през вратата, без да каже нищо повече.
14.
Констанс Грийн се носеше по широкия пасаж с бутици и скъпи магазини на Палуба 6, позната като „Сейнт Джеймс“. Въпреки, че беше минало полунощ, „Британия“ не даваше знак, че се готви за сън: красиво облечени двойки се разхождаха, гледаха витрините или си приказваха тихо. Големи вази със свежи цветя украсяваха пасажа от двете страни и можеше да се чуе как един струнен квартет скрибуцаше ерудирано над бърборенето и смеха.
Констанс се движеше бавно, отмина един винен
Покрай аркадата на „Сейнт Джеймс“ редица богато украсени двойни врати бяха отворили към „Гранд Атриум“: обширно осем етажно пространство в сърцето на кораба. Констанс пристъпи към перилата, поглеждайки първо нагоре, после надолу. Беше забележителна гледка от амфитеатрални балкони и искрящи полилеи, и безбройни редици лампи, открити асансьори от цветно стъкло и кристал. Отдолу, в ресторанта „Кингс Армс“ на Палуба 2, групи хора вечеряха. Келнери и сомелиери се носеха между тях, един сервираше плато, натоварено с деликатеси, друг се навеждаше загрижено над някой от гостите, за да чуе по-добре изискването му. Редиците балкони на Палуби 3 и 4, издигащи се над Атриума, бяха изпълнени с допълнителни маси. Подрънкването на сребърна посуда, жуженето на разговорите, отливът и приливът на музика, всичко се изкачваше нагоре към ушите на Констанс.
Беше парникова атмосфера на лукс и привилегированост, огромен плаващ град дворец, най-големият, който светът някога е виждал. Констанс продължи да стои напълно неподвижна. В действителност според нея имаше нещо отблъскващо в цялото това отчаяно преследване на забавления. Колко различна беше тази неистова активност, това вулгарно разхищение и обезпокоителна привързаност към нещата от света, от нейния живот в манастира. Тя закопня да се върне.
„Бъди в света, но не от него.“
Отдалечавайки се от перилата, тя се качи на близкия асансьор и натисна копчето за Палуба 12. Тази палуба бе почти изцяло предвидена за настаняване на пасажери; макар и олицетворение на елегантността, с дебелите си ориенталски килими и маслени платна в позлатени рамки, атмосферата тук беше много по-спокойна. Тя направи няколко крачки. Пред нея коридорът завършваше с деветдесетградусов завой наляво. Право напред беше вратата на нейния апартамент, „Тюдор“, разположен в задната част на кораба. Констанс започна да търси магнитната си карта, за да влезе, но изведнъж замръзна.
Вратата на апартамента беше отворена.
Сърцето й започна да бие толкова лудо, сякаш бе очаквало да се случи точно нещо такова. Настойникът й никога не проявяваше такава небрежност — трябва да беше някой друг. „Не може да е той“, помисли си тя. „Не е възможно. Видях го да пада. Видях го да умира.“ Част от нея знаеше, че страховете й са ирационални. И въпреки това не успяваше да успокои внезапното препускане на сърцето си.
Тя бръкна в чантата си, извади тънка кутия, отвори я и измъкна един блестящ скалпел от плюшеното му гнездо. Скалпелът, който тойй беше дал.
С насочено напред острие пристъпи тихо в каютата. Главният салон на апартамента имаше овална форма и завършваше с голям двуетажен прозорец от дебело стъкло, обърнат към черния Атлантик, който бушуваше далеч долу. Една врата вляво водеше към удобен килер, друга, отдясно, отвеждаше в помещението, което тя и Алойзиъс използваха като кабинет. Стаята беше осветена от мътната светлина на автоматично включващите се лампи при отваряне на вратата. Отвъд можеше да се види лунната светлина, която рисуваше блестяща пътека по океана, хвърляйки призрачни съкровища в дирята, оставена от кораба. Тя осветяваше диван, два въртящи се стола, кът за хранене и малко пиано. Двойни стълби се виеха нагоре отдясно и отляво на стените. Лявата водеше в спалнята на Пендъргаст; дясната — в спалнята на Констанс. Като направи една безшумна стъпка напред, тя протегна шия и погледна нагоре.