Мадам Бовари

Флобер Гюстав

Тя си повтаряше: „Имам любовник, любовник!“, наслаждавайки се от тая мисъл, също както би се наслаждавала от мисълта, че преживява ново съзряване. Значи, ще изпита най-сетне тия любовни радости, тая треска на щастие, които беше се отчаяла да чака. Тя навлизаше в нещо чудесно, дето всичко щеше да бъде страст, унес, опиянение; някаква синкава безкрайност я обграждаше, високите върхове на чувствата искряха под мислите й и делничното й съществуване се мяркаше само далеч, съвсем долу, в мрака, в интервалите между тия висоти.

Тогава тя си спомни

героините от книгите, които беше чела, и лиричният легион на тия неверни жени запя в паметта й със сестрински гласове, които я омагьосваха. Тя самата ставаше като действителна част от тоя въображаем свят и осъществяваше дългите мечти на своята младост, като смяташе, че е от оня тип влюбени, на които толкова бе завиждала. От друга страна, Ема изпитваше и задоволство от отмъщение. Малко ли беше страдала? Но сега тя тържествуваше и дълго сдържаната любов бликаше цяла в радостен кипеж. Тя й се наслаждаваше без угризения, без безпокойство, без смут.

Следният ден мина в нова сладост. Те си размениха клетви. Тя му разказа тъгите си, Родолф я прекъсваше с целувки; и гледайки го с полузатворени клепки, тя го караше да я назовава пак по име и да й повтаря, че я обича. Както вчера, то беше пак в гората, в една дърварска колиба. Стените й бяха от слама, а покривът беше толкова нисък, че трябваше да седят наведени. Бяха един срещу друг на легло от сухи листа.

От тоя ден почнаха да си пишат редовно всяка вечер. Ема занасяше писмото си в дъното на градината, близо до реката, в една пукнатина на терасата. Родолф идваше да го вземе и оставяше друго, което й се струваше извънредно кратко.

Една сутрин, когато Шарл излезе преди съмване, тя бе обзета от прищявката да види веднага Родолф. До Юшет можеше да се отиде бързо, да се остане там един час и да се върне в Йонвил, докато всички още спят. Тая мисъл я накара да се задъха от страст; скоро тя се озова сред ливадите, гдето вървеше с бързи стъпки, без да поглежда назад.

Почваше да съмва. Ема позна отдалече къщата на любовника си, с двата ветропоказателя като лястовичи опашки, които се изрязваха черни сред бледата дрезгавина.

Зад двора на чифлика имаше помещение за живеене, което навярно беше замъкът. Тя влезе там така, като че стените сами се разтваряха пред нея. Висока, права стълба водеше към коридора. Ема завъртя дръжката на една врата и изведнъж съзря в дъното на стаята мъж, който спеше. Беше Родолф. Тя извика.

— Ти! Ти! — повтаряше той. — Как можа да дойдеш? Ах, роклята ти е измокрена!

— Обичам те! — отговори тя и обви с ръце шията му.

Тъй като тая първа дързост излезе сполучлива, сега всеки път, когато Шарл излизаше рано сутрин, Ема бързо се обличаше и крадешком слизаше през площадката, която водеше към брега на реката.

Но когато дъската, по която минаваха кравите, беше махната, тя трябваше да върви до стените покрай реката; стръмният бряг беше плъзгав; за да не падне, се хващаше за китките повехнали цветя. Сетне прекосяваше разораните нивя, в които се препъваше и затъваше, а тънките

й обувки едва се измъкваха. Кърпата на главата й мърдаше от вятъра сред ливадите; тя се страхуваше от воловете, почваше да тича; пристигаше запъхтяна, с румени бузи и цяла излъхваше свежия мирис на мъзга, на злак и на чист въздух. По това време Родолф още спеше. Сякаш пролетна утрин влизаше в стаята му.

През жълтите завеси на прозорците меко се промъкваше тежка златиста светлина. Ема се движеше пипнешком и премигваше, а капките роса по косите й блестяха като топазен ореол около цялото й лице. Родолф, разсмян, я привличаше и я притискаше до сърцето си.

После тя разглеждаше жилището, отваряше чекмеджетата, вчесване се с неговия гребен и се оглеждаше в огледалото за бръснене. Често дори слагаше между зъбите си мундщука на голямата лула, която беше на нощната масичка между лимоните и късчетата захар до шише с вода.

Сбогуването им траеше четвърт час. Тогава Ема се разплакваше: искаше й се никога да не напуска Родолф. Нещо по-силно от нея я тласкаше към него, така че един ден, когато дойде неочаквано, той сбърчи лице като човек, комуто е неприятно.

— Какво ти е? — попита тя. — Болен ли си? Кажи ми!

Най-сетне със сериозен израз той й заяви, че посещенията й ставаха неблагоразумни и че тя се компрометира.

X

Постепенно страховете на Родолф обзеха и нея. Отначало любовта я опиваше и тя не мислеше за нищо извън нея. Но сега, когато бе станала необходима за живота й, тя се страхуваше да не изгуби нещо от нея или дори да не бъде смутена. Когато се връщаше от него, тя хвърляше наоколо тревожни погледи, следейки всяка фигура, която се очертаваше на хоризонта, и всяко таванско прозорче в градчето, отдето биха могли да я съгледат. Вслушваше се в стъпките, във виковете, в шума на ралата; и се спираше, по-бледа и по-трепетна от листата на тополите, които се люлееха над главата й.

Една сутрин, когато се връщаше така, стори й се изведнъж, че вижда дълго дуло на карабина, която сякаш се целеше в нея. То се подаваше полегато над ръба на бъчва в края на един ров. Едва незагубила съзнание от ужас, Ема все пак продължи да върви напред, а от бъчвата излезе мъж като ония дяволи с пружина, които изскачат от кутиите. Той беше със закопчани до коленете гетри, с фуражка, нахлупена на очите, устните му бяха посинели от студ, а носът червен. Беше капитан Бине, който дебнеше диви патици.

— Трябваше да се обадите отдалеч! — извика той. — Когато виждате пушка, винаги трябва да предупреждавате.

С това бирникът се мъчеше да скрие страха, който го беше обзел, защото с постановление на префекта ловът на патици освен в лодка беше забранен, и г. Бине, макар да уважаваше законите, сега ги беше нарушил. Затова всяка минута му се счуваше, че иде полският пазач. Но тая тревога възбуждаше удоволствието му и когато стоеше в бъчвата, той се възхищаваше от щастието и от хитростта си.