Мадам Бовари

Флобер Гюстав

— Но де е то, мамо?

И тъй като всички мълчаха, продължи:

— Не виждам обувчето си 43 .

Фелисите го поведе към леглото, но то все гледаше към камината.

— Да не го е взела дойката? — попита то.

И при тая дума, която призова в паметта й нейните измени и катастрофи, госпожа Бовари извърна глава като погнусена от друга, по-силна отрова, която възлизаше до устата й. През това време Берта бе седнала на леглото.

— О, колко са големи очите ти, мамо, колко си бледа, колко се потиш!…

43

Не

виждам обувчето си — по празниците — Свети Никола, Нова година, Коледа, подаръците на децата във Франция се оставят в обувката им, сложена при камината.

Майка й я гледаше.

— Страх ме е! — каза детето, като се дръпна.

Ема взе ръката й да я целуне; Берта се дърпаше.

— Стига! Отведете я! — извика Шарл, който ридаеше до леглото.

След това болезнените признаци спряха за миг; тя като че ли се поуспокои; и при всяка незначителна дума, при всеки по-уталожен дъх на гърдите й неговата надежда се възвръщаше. Най-сетне, когато влезе Каниве, той се хвърли плачещ в прегръдките му.

— А! Вие ли сте! Благодаря! Вие сте добър! Но всичко сега е по-добре. Ето, вижте я…

Ала събратът съвсем не споделяше това мнение и понеже, както сам казваше, много не обичаше да мъдрува, предписа лекарство за повръщане, за да изчисти съвсем стомаха.

Не мина много и тя повърна кръв. Устните й още повече се стиснаха. Ръцете и нозете й се сгърчиха, по тялото се появиха тъмни петна, а пулсът й биеше като изопнат конец, като струна на арфа, близо до скъсване.

Сетне тя почваше да вика ужасно. Проклинаше отровата, ругаеше я, умоляваше я да побърза и отблъскваше с изпънати ръце всичко, което Шарл, по-умиращ от нея, я караше да пие. Той се бе изправил с кърпичка на устните, хъркащ, плачещ, задавен от ридания, които го разтърсваха до петите; Фелисите тичаше насам-натам из стаята. Оме, неподвижен, въздишащ дълбоко, а г. Каниве, пазещ все така своята самоувереност, начеваше все пак да се чувства смутен.

— Дявол да го вземе!… Но… Тя е изчистена и щом причината престане…

— Резултатът трябва да престане — каза Оме, — това е очевидно.

— Спасете я! — възклицаваше Бовари.

Но без да слуша аптекаря, който още допускаше хипотезата: „Може би това е спасителен пароксизъм“, Каниве се канеше да предпише териак 44 , когато чуха плясъка на камшик; всички стъкла потрепериха и една затворена пощенска кола, запрегната с три коня, окаляни до ушите, спря изведнъж до ъгъла на халите. Беше доктор Ларивиер.

44

Териак — упойка.

Появяването на някой бог не би произвело по-силно вълнение. Бовари дигна ръце. Каниве изведнъж се спря, а Оме свали гръцката си шапчица, преди още докторът да е влязъл.

Той беше от великата хирургическа школа, произлизаща от Биша, от онова поколение, изчезнало днес, на лекари-практици, философи, които скъпяха изкуството си с фанатична обич, упражняваха го с възторг и с проницателност! Когато той се ядосваше в болницата си, всичко трепереше, а учениците му толкова го почитаха, че щом се установяха, мъчеха се да му подражават, доколкото е възможно; така че в околните градове виждаха учениците му облечени като него в дълго, подплатено с вата палто и в широк фрак, разкопчаните ръкави на който покриваха само донякъде неговите пълни ръце, много

хубави ръце, които никога не бяха в ръкавици, сякаш за да бъдат винаги готови да се потопят в страданията. Презиращ ордените, титлите и академиите, гостоприемен, либерал, гледайки бедните като баща и проявявайки добродетели, без да вярва в добродетелта, той би могъл да мине почти за светец, ако изтънчеността на духа му не караше хората да се страхуват от него като от демон. Погледът му, по-пронизващ от хирургически нож, слизаше право в душата и отделяше всяка лъжа между доводите и недомлъвките от стеснителност. И той шестваше тъй, изпълнен с онова добродушно величие, което се създава от съзнанието за голямото дарование, от късмета и от четиридесетгодишно трудолюбиво и безукорно съществуване.

Още от вратата, като видя мъртвешкото лице на Ема, простряна по гръб, с отворена уста, той сбърчи вежди. Сетне, като се правеше, че слуша Каниве, потърка ноздри с показалеца си, повтаряйки:

— Добре, добре.

Но мръдна бавно рамене. Бовари го следеше; те се погледнаха и тоя човек, свикнал все пак толкова с гледката на страданията, не можа да удържи една сълза, която се отрони върху жабото му.

Той пожела да се отдели с Каниве в съседната стая. Шарл тръгна подире му.

— Тя е много зле, нали? Да й сложим ли синап? Знам ли какво! Намерете нещо, вие сте спасили толкова хора!

Шарл обгръщаше с две ръце снагата му и го гледаше тъй загубено, умолително, полуприпаднал на гърдите му.

— Хайде, смелост, мое момче! Нищо повече не може да се направи.

И доктор Ларивиер се обърна.

— Заминавате ли?

— Ще се върна.

Той излезе, за да заповяда уж нещо на кочияша, заедно с господин Каниве, който също нямаше никакво желание да види как Ема умира в ръцете му.

Аптекарят ги настигна на площада. По темперамент той не можеше да се отдели от знаменити хора. И измоли г. Ларивиер да му направи честта да обядва у тях.

Бързо пратиха да вземат гълъби от „Златен лъв“, всички котлети от месарницата, каймак от Тюваш, яйца от Лестибудоа и аптекарят сам помагаше в приготвянето, докато госпожа Оме, като стягаше шнура на блузата си, думаше:

— Вие ще извинявате, господине, защото в нашия злочест край, когато човек не е предупреден от навечерието…

— Високите чаши! — пошушна Оме.

— Ако бяхме в града, щяхме да имаме възможност да ви поднесем най-малкото пълнени крака.

— Мълчи!… Заповядайте на трапезата, докторе!

Той сметна за добре след първите залъци да даде някои подробности за нещастието:

— Отначало имахме чувството на засъхване в гърлото, сетне нетърпими болки в стомашната област, изобилно повръщане, безпаметство.

— Но как се е отровила тя?

— Съвсем не зная, докторе, и дори не мога да разбера отгде е могла да се снабди с тая арсенова киселина.

Жюстен, който носеше в тоя миг един куп чинии, почна да трепери.

— Какво ти е? — каза аптекарят.

При тоя въпрос момъкът пусна всичко, което падна на земята с голям трясък.

— Глупак — извика Оме, — некадърник! Дебелак, магаре такова!

Но изведнъж, като се овладя, каза:

— Аз исках, докторе, да направя анализ и, primo, внимателно пъхнах в една тръбичка…

— Щяхте да сторите по-добре — каза хирургът, — ако бяхте пъхнали пръстите си в гърлото й.

Неговият събрат мълчеше, след като преди малко бе изтърпял насаме строго мъмрене по повод лекарството му за повръщане, така че тоя славен Каниве, тъй високомерен и многоречив при случая с кривия крак, днес беше много скромен; той не пресичаше и се усмихваше одобрително.