Мадам Бовари

Флобер Гюстав

В два часа тя отърча до Леон, почука на вратата. Не отвориха. Най-сетне той се показа.

— Какво те води насам?

— Безпокоя ли те?

— Не… но…

И той призна, че хазаинът му никак не обича „посещения на жени“ у наемателите.

— Имам да говоря с тебе — каза тя.

Тогава той взе ключа си. Тя го спря.

— О, не тука, там, у нас.

И тръгнаха за тяхната стая в хотел „Булон“.

Когато отидоха, тя изпи голяма чаша вода. Беше много бледа. Тя му каза:

— Леон, ще ми направиш една услуга.

И

като го разтърсваше с двете си ръце, които стискаше силно, добави:

— Слушай, трябват ми осем хиляди франка!

— Ти си полудяла!

— Още не.

И веднага, разправяйки за описа, тя му разкри отчаяното си положение; защото Шарл не знаеше нищо; свекърва й я мразеше, дядо Руо не можеше нищо да стори, но той, Леон, ще се разтича да намери необходимата сума…

— Как може?…

— Какъв страхливец си! — извика тя.

Тогаз той каза глупаво:

— Ти преувеличаваш бедата. Може би с хиляда екю твоят човек би се укротил.

Значи, още повече тогаз трябва да се опита нещо. Не е възможно той да не може да намери три хиляди франка. От друга страна, Леон би могъл да се задължи вместо нея.

— Върви! Опитай! Трябва! Тичай… О, опитай! Опитай! Колко ще те обичам!

Той излезе, върна се след час и с тържествено лице каза:

— Бях при трима души… Безполезно!

После останаха седнали един срещу друг в двата ъгъла на камината, неподвижни, без да говорят. Ема свиваше рамене, като в същото време удряше с крак. Той чу как тя промълви:

— Ако бях на твое място, аз бих намерила!

— Къде?

— В кантората.

И го погледна.

Нейните горящи зеници излъчваха пъклена смелост, а клепачите се притваряха сладострастно и насърчително до такава степен, че момъкът усети как се прегъва под безмълвната воля на тая жена, която го караше да извърши престъпление. Той се изплаши и за да избегне всякакво по-нататъшно обяснение, плесна се по челото, като възкликна:

— Морел ще се върне тая нощ! Той няма да ми откаже (той беше негов приятел, син на едър, много богат търговец) и утре аз ще ти ги донеса — добави той.

Ема съвсем не изглеждаше толкова радостна, както той си представяше, от тая надежда. Дали подозираше лъжата? Изчервявайки се, той поде:

— Все пак, ако в три часа не дойда, не ме чакай повече, мила. Трябва да си вървя, извинявай! Сбогом!

Той стисна ръката й, но усети, че е съвсем неподвижна. Ема нямаше вече сили за никакво чувство.

Удари четири часът и тя стана, за да тръгне за Йонвил, подчинявайки се като автомат на навика.

Времето беше хубаво — един от ония мартенски дни, ясни и остри, когато слънцето блести в съвсем бялото небе. Пременени руански граждани се разхождаха с щастлив вид. Тя стигна до площада пред катедралата. Хората излизаха от следобедната църковна служба; множеството се изтичаше през трите портала като река под три свода на мост и по средата, по-неподвижен от скала, стоеше пазачът.

И тя си спомни

оня ден, когато, цялата безпокойна и изпълнена с надежда, беше влязла в тоя голям кораб, който се откриваше пред нея по-малко дълбок от нейната любов; и продължи да върви, разплакана под воала си, замаяна, залитаща, почти губеща съзнание.

— Пази се! — извика някой от една порта за коли, която се разтваряше.

Тя се спря, за да мине край нея един вран кон, който пръхтеше между оковите на тилбюри, карано от джентълмен, облечен в зибелинова шуба.

Кой беше той? Тя го познаваше… Колата се втурна напред и изчезна.

Та това беше той — виконтът! Тя се извърна; улицата беше пуста! И тя бе тъй съсипана, тъй тъжна, че се опря на стената, за да не падне.

Сетне помисли, че се е излъгала. Всъщност тя нищо не знаеше. Всичко в нея и извън нея я изоставяше. Почувства се изгубена, търкаляща се по волята на случая в несвършващи пропасти и когато стигна в „Червен кръст“, едва ли не с радост съзря добрия Оме, който следеше как качват на „Лястовицата“ голяма кутия, пълна с аптекарски материали; в ръката си държеше вързани в кърпа шест симидчета за своята съпруга.

Госпожа Оме много обичаше тия малки тежки хлебчета във форма на чалма, които се ядат през постите със солено масло — последния образец от средновековната храна, който води началото си може би от века на кръстоносните походи и с които яките нормандци са се тъпкали едно време, като са си въобразявали, че виждат на трапезата си под светлината на жълти факли, между съдове с канелено вино и купища салами, глави на сарацини, които те ще изядат. Жената на аптекаря ги хрускаше героично като тях, макар зъбите й да бяха в окаяно състояние; и всеки път, когато господин Оме пътуваше до града, не забравяше да й вземе, като ги купуваше от големия майстор-хлебар на улица Масакр.

— Драго ми е, че ви виждам! — каза той, като предложи ръка на Ема, за да се качи в „Лястовицата“.

После окачи хлебчетата на ремъците от мрежата в дилижанса и остана гологлав, кръстосал ръце, в замислена наполеоновска поза.

Но когато в подножието на склона както обикновено се появи слепецът, той възкликна:

— Не разбирам как властта още търпи такива осъдителни занаяти. Би трябвало да се затворят тия нещастници, да бъдат принудени да вършат някаква работа! Напредъкът, честна дума, върви с крачки на костенурка! Ние сме още в пълно варварство!

Слепецът протягаше шапката си, която се клатеше до ръба на вратичката като разпран джоб на вътрешната тапицировка.

— Ето на — каза аптекарят, — едно скрофулозно възпаление!

И макар да познаваше тоя клетник, престори се, че го вижда за пръв път, избъбри думите „корнеа, непрозрачна корнеа, склеротика, физиономия“, сетне с бащински тон го попита:

— Отдавна ли, приятелю, боледуваш от тоя страшен недъг? Вместо да пиянстваш в кръчмата, би сторил по-добре да пазиш известен режим.