Мадам Бовари
Шрифт:
Ема, отпусната на малкото канапе за двама души, отвръщаше възможно най-спокойно:
— Е, госпожо, стига! Стига!…
Старата продължаваше да я мъмри, предсказвайки, че краят им ще бъде в старопиталище. Но грешката била на Бовари. Слава богу, че той й обещал да унищожи онова пълномощно…
— Как?
— О, той ми се закле — рече женицата.
Ема отвори прозореца, извика Шарл и клетият човек трябваше да признае думите, които майка му бе изпуснала.
Ема изчезна, после бързо влезе, като й подаде величествено
— Благодаря ви — каза старата жена.
И хвърли пълномощното в огъня.
Ема почна да се смее с висок, рязък, продължителен смях: имаше нервен пристъп.
— Ах, боже мой! — извика Шарл. — Ти си виновна, ти! Правиш й сцени!…
Майка му, свивайки рамене, заяви, че всичко това е нарочно.
Но Шарл, възбунтувайки се за първи път, взе страната на жена си, и то така, че госпожа Бовари — майката, реши да си замине. Тя си тръгна още на другата сутрин и на прага, когато той се опитваше да я задържи, му отвърна:
— Не, не! Ти я обичаш повече от мене и си прав, то е в реда на нещата. Всъщност няма що! Ще видиш!… Бъдете здрави!… Защото аз не съм дошла тук да й правя сцени, както ти казваш.
Шарл беше не по-малко посрамен и пред Ема, която съвсем не скриваше лошото си чувство към него за липсата на доверие; трябваха много молби, докато тя се съгласи да приеме ново пълномощно, и той дори я придружи до г. Гийомен, за да й направи друго, също като предишното.
— Разбирам — каза нотариусът, — един човек на науката не бива да се отруднява с практическите дреболии на живота.
И Шарл се почувства облекчен от това лукаво разсъждение, което обличаше неговата слабост в ласкателната външност на по-висше занятие.
Какво лудуване с Леон беше в четвъртъка след това в тяхната стая! Тя се смя, плака, танцува, поръча да донесат шербет, иска да пуши цигари, видя му се чудновата, но пленителна, прекрасна.
Той не знаеше какво противодействие на цялото й същество я караше да се хвърля в насладите на живота. Тя ставаше раздразнителна, придирчива в яденето и чувствена; и се разхождаше с него из улиците с вдигната глава, без страх, както казваше тя, да се компрометира. Понякога все пак Ема потръпваше при внезапната мисъл, че може да срещне Родолф, защото й се струваше, че макар отдавна разделени завинаги, тя все пак не бе напълно освободена от неговата власт.
Една вечер тя не се върна в Йонвил. Шарл си бе загубил ума, а малката Берта, която не искаше да легне без мама, плачеше до скъсване. Жюстен тръгна наслуки по пътя. Господин Оме излезе от аптеката. Най-сетне към единадесет часа Шарл, не можейки да издържи повече, впрегна двуколката си, скочи в нея, шибна коня и към два часа през нощта пристигна в „Червен кръст“. Там — никой. Той помисли, че помощникът може би я е срещнал; но де живееше той? За щастие Шарл си спомни адреса на неговия шеф. Отърча при него.
Зазоряваше се. Той
Къщата, дето живееше помощникът, нямаше ни звънец, ни чукче, нито портиер. Шарл заблъска с юмрук по капаците. Мина един стражар; тогава той се уплаши и си отиде.
„Аз съм се побъркал — казваше си той, — несъмнено задържали са я на вечеря у господин Лормо.“
Семейство Лормо не живееше вече в Руан.
„Тя е останала да наглежда госпожа Дюбрьой! Ах! Госпожа Дюбрьой умря преди десет месеца!… Но де може да е тя?“
Хрумна му нещо. Поиска в едно кафене „Годишния справочник“ и бързо потърси името на госпожица Ламперьор, която живееше на улица Ренел-де-Марокиние 73.
Когато влизаше в тая улица, на другия й край се показа Ема; той се втурна към нея, дори не я прегърна и извика:
— Защо не се върна снощи?
— Болна бях.
— От какво?… Де?… Как?
Тя прокара ръка по челото си и отговори:
— У госпожица Ламперьор.
— Бях уверен в това! Отивах у нея.
— О, няма защо — рече Ема. — Тя току-що излезе; но в бъдеще бъди спокоен. Като зная, че и най-малкото закъснение така те тревожи, аз не се усещам свободна, нали разбираш?
Това беше един вид позволение, което тя сама си даваше, да не се стеснява никак в похожденията си. Тя го използва съвсем свободно, нашироко. Когато я обземаше желание да види Леон, тя тръгваше под какъвто и да е предлог и понеже той не я очакваше през тоя ден, отиваше да го вземе от кантората му.
Отначало то беше голямо щастие, но скоро той не скри истината, а именно, че шефът много се оплакваше от тия нередовности.
— Ами! Я ела! — казваше тя.
И той се измъкваше.
Тя пожела той да се облече цял в черно и да остави на брадичката си няколко косъма, за да прилича на портретите на Луи XIII. Поиска да види жилището му, намери, че то е твърде обикновено; той се зачерви от това, тя не обърна внимание, после го посъветва да си купи завеси като нейните и когато той спомена за разноските, тя каза, смеейки се:
— А, мъчно ти е за твоите жалки екю!
Леон трябваше всеки път да й разправя всичко, каквото е правил от последната им среща. Тя поиска от него стихове, стихове за нея, любовно произведение в нейна чест; той не успя ни веднъж да намери рима за втория стих и накрай взе, че преписа някакъв сонет от един албум.
Това не беше толкова от суетност, колкото с едничката цел да й угоди. Той не оспорваше мислите й; приемаше всичките й вкусове; той ставаше нейна любовница повече, отколкото тя — негова. Тя умееше да казва нежни думи с целувки, които вземаха душата. Но отде бе усвоила тя тая поквара, почти безплътна, защото беше дълбока и скритна?