Мадам Бовари
Шрифт:
Той коленичи.
— Добре!… Аз съм разорена, Родолф! Ти ще ми дадеш в заем три хиляди франка!
— Но… Но… — каза той, като постепенно ставаше, докато лицето му приемаше сериозен израз.
— Ти знаеш — продължаваше тя бързо, — че мъжът ми бе вложил цялото си състояние у един нотариус; той избяга. Ние направихме заеми; пациентите не плащат. От друга страна, ликвидацията не е свършена; ще получим пари по-късно. Но днес без три хиляди франка ще ни направят опис за секвестър; това е днес, тоя миг; и разчитайки на твоето приятелство, дойдох.
„Ах! — помисли Родолф, който изведнъж силно побледня. — Затова е дошла тук!“
Най-сетне
— Нямам, драга госпожо.
Той съвсем не лъжеше. Ако имаше, би ги дал несъмнено, макар че изобщо е неприятно да се правят такива добри деяния; измежду всички бури, които връхлитат любовта, молбата за пари е най-охладняващата и най-опустошителната.
Отначало няколко мигновения тя го гледа.
— Нямаш!
Повтори няколко пъти:
— Нямаш!… Аз трябваше да си спестя тоя последен срам. Ти никога не си ме обичал! Ти не си по-добър от другите!
Тя се издаваше, погубваше се.
Родолф я прекъсна, като уверяваше, че сам той е „затруднен“.
— Ах! Съжалявам те! — рече Ема. — Да, много!…
И спирайки поглед на една обкована със сребро карабина, която блестеше в колекцията, продължи:
— Но когато човек е беден, не слага сребро по приклада на пушката си! Не купува стенен часовник със седефени инкрустации — посочи тя часовника на Родолф, — нито позлатени свирки за дръжките на камшиците си — и ги пипна, — нито брелоци за джобния си часовник! О! Нищо не му липсва! Дори до поднос за ликьор в стаята му! Защото ти обичаш себе си, ти живееш добре, имаш замък, жени, гори; ходиш на лов с кучета, пътуваш до Париж… И дори да беше само това — възкликна тя, като взе от камината копчетата му за маншети, — най-малката от тия глупости, и тя може да се превърне в пари… О, не ги ща! Пази си ги!
И тя хвърли надалеч двете копчета, златната верижка на които се скъса, като се удари в стената.
— А пък аз, аз бих ти дала всичко, бих продала всичко, бих работила с ръцете си, бих просила по пътищата за една усмивка, за един поглед, за да чуя да ми кажеш: „Благодаря!“ А ти седиш спокойно в креслото си, като че ли досега не си ме карал достатъчно да страдам? Без тебе, знаеш ли това, аз бих могла да живея щастлива? Кой те караше? Не беше ли това някой облог? Но ти все пак ме обичаше, ти го казваше… И дори преди малко… Ах! По-добре да ме изгонеше! Ръцете ми са още топли от твоите целувки и ето на това място, върху килима, до коленете ми, ти ми се кле във вечна любов. Ти ме караше да повярвам в това: две години ме разхожда в най-великолепната и най-сладостна мечта!… Е? Спомняш ли си? Нашите планове за пътуване! О, твоето писмо, твоето писмо! То разкъса сърцето ми! И после, когато се връщам при него, при него — богат, щастлив, свободен, за да изпрося помощ, която първият срещнат човек би ми дал, умоляваща и носеща му цялата своя нежност, той ме отблъсва, защото това би му струвало три хиляди франка!
— Нямам! — отговори Родолф с онова пълно спокойствие, с което се прикрива като с щит примирения гняв.
Тя излезе. Стените трепереха, потонът я смазваше; и тя мина по дългата алея, спъвайки се в купищата сухи листа, които вятърът разпръсваше. Най-сетне стигна до защитния ров пред желязната ограда; изпочупи ноктите си в ключалката, толкова бързаше да отвори. После сто крачки по-нататък, запъхтяна, готова да падне, тя се спря. И тогава, като се обърна, тя видя още веднъж равнодушния
Тя остана вцепенена, без никакво усещане в себе си, освен биенето на артериите, което й се струваше, че излиза от нея като някаква заглушаваща музика, която заливаше полето. Земята под нозете й беше по-мека от вода, а браздите й се струваха като гигантски тъмни вълни, които се разбиват. Всичко, което имаше в главата й — възпоминания, мисли, — изхвръкваше наведнъж, само с едно избликване, както хилядите огньове на фойерверк. Тя видя баща си, кабинета на Льорьо, тяхната стая там, друг пейзаж. Обземаше я лудост, тя се уплаши и успя да се овладее, доста несигурно наистина; защото съвсем не си спомняше причината на ужасното си състояние, тоест паричния въпрос. Тя страдаше само от любовта си и усещаше от тоя спомен, че душата й я напуска, както ранените, които, умирайки, чувстват, че животът си отива през раната им, от която тече кръв.
Нощта падаше; прехвърчаха гарвани.
Изведнъж й се стори, че във въздуха избухваха огнени топчици като светещи куршуми, сплескваха се и се въртяха, докато най-сетне се стопяваха в снега между клоните на дървесата. Всред всяка от тях се проявяваше образът на Родолф. Те се множаха и се приближаваха, проникваха в нея; и всичко изчезна. Тя позна светлините на къщите, които блещукаха далеч в мъглата.
Тогаз нейното положение й се разкри като същинска пропаст. Тя се задъхваше до пръсване на гърдите. Сетне в изблик на героизъм, от който стана почти радостна, се спусна тичешком от възвишението, мина по дъската за кравите, из пътеката, по алеята, край халите и стигна пред дюкяна на аптекаря.
Там нямаше никой. Тя понечи да влезе; но при звука на звънеца можеха да дойдат; и като се промъкна през вратника, сдържайки дъх, пипайки стените, тя отиде до прага на кухнята, дето гореше свещ, сложена върху печката. Жюстен по риза бе понесъл някакво ястие.
„А, те вечерят. Ще почакам.“
Той се върна. Тя чукна на прозореца. Той излезе.
— Ключа! Отгоре… дето са…
— Как!
Той я гледаше съвсем учуден от бледността на лицето й, което се изрязваше бяло върху черния фон на нощта. Тя му се видя необикновено хубава и величава като видение; без да разбира какво искаше тя, той предчувстваше нещо ужасно.
Ала Ема каза бързо, с тих, нежен, със съблазняващ глас:
— Искам! Дай ми го!
Понеже стената беше тънка, от трапезарията се чуваше тракането на чиниите.
Тя каза, че й е нужно да изтреби плъховете, които й пречели да спи.
— Трябва да кажа на господаря.
— Не! Чакай!
Сетне каза с безразличен вид:
— Ех! Не си струва трудът, подир малко аз ще му кажа. Хайде, свети ми!
Тя влезе в коридора, дето беше вратата на лабораторията. На стената имаше ключ с надпис: „Килер“.
— Жюстен! — извика аптекарят, който губеше търпение.
— Да се качим!
И той тръгна след нея.
Ключът се завъртя в бравата и тя отиде право към третата полица — тъй сигурно я водеше паметта й, — взе синята стъкленица, измъкна запушалката, пъхна вътре ръката си и като я извади пълна с бял прах, почна да го гълта направо.
— Спрете! — извика той, като се хвърли към нея.
— Мълчи! Ще дойдат…
Той беше в отчаяние, той искаше да вика другите.
— Не казвай нищо, всичко би се струпало върху господаря ти!