Мадам Бовари

Флобер Гюстав

И почна да се смее с жесток, безпаметен, безнадежден смях, като й се струваше, че вижда грозното лице на нещастника, което се издигаше сред вечния мрак като ужасно плашило.

Вятърът изви и сред тежкия зной грабна й късата рокличка той!

Едно сгърчване я метна върху постелята. Всички се приближиха. Тя бе престанала да съществува.

IX

Винаги

след смъртта на някого наоколо настъпва някакво слисване — толкова е мъчно да се проумее това втурване на небитието и че трябва да повярваш в него.

Ала все пак, когато видя, че тя е неподвижна, Шарл се хвърли върху нея с вик:

— Сбогом! Сбогом!

Оме и Каниве го изведоха от стаята.

— Въздържайте се!

— Да — думаше той, като искаше да се отскубне, — аз ще бъда благоразумен, няма да направя нищо лошо. Но оставете ме! Искам да я видя! Та това е жена ми!

И плачеше.

— Плачете — рече аптекарят, — оставете се на природата, ще ви стане по-леко!

Станал по-слаб от дете, Шарл се остави да го заведат долу в залата, а г. Оме скоро отиде у дома си. На площада към него се прилепи слепецът, който, след като се бе довлякъл до Йонвил с надежда за противовъзпалителна помада, питаше всеки минувач де живее аптекарят.

— Хайде де! Като че малко други грижи имам. Е, няма що, ела по-късно.

И бързо влезе в аптеката.

Трябваше да напише две писма, да приготви успокоително питие за Бовари, да измисли някаква лъжа, за да скрие самоотравянето, и да я напише като статийка за „Фенер“, без да се смятат хората, които го очакваха, за да научат новини; и след като всички йонвилски жители добре чуха неговата история, че тя сбъркала захарта с арсеник, когато се канела да приготви крем-ванилия, Оме още веднъж отиде у Бовари.

Намери го сам (г. Каниве току-що си бе отишъл), седнал в креслото до прозореца и съзерцаващ с идиотски поглед плочките на всекидневната.

— Ще трябва сега — каза аптекарят — вие сам да определите часа на церемонията.

— Защо? Каква церемония?

Сетне добави, заеквайки уплашено:

— О, не, нали! Не, аз искам да си я запазя.

Оме от приличие взе шишето от етажерката, за да полее здравеца.

— О, благодаря — каза Шарл, — вие сте добър.

И не довърши, въздишайки поради спомените, които предизвика тоя жест на аптекаря.

Тогава, за да го разсее, Оме сметна за уместно да заговори малко за градинарство; растенията имат нужда от влага. Шарл кимна с глава в знак на съгласие.

— Впрочем хубавите дни скоро ще дойдат.

— Ах! — рече Бовари.

Като не знаеше вече какво да каже, аптекарят почна да разтваря леко малките завески на стъклата.

— Я гледай, господин Тюваш минава.

Шарл повтори като машина:

— Господин Тюваш минава.

Оме не се реши да му заговори пак за нарежданията по погребението; по тоя въпрос свещеникът успя да го склони.

Той се затвори в кабинета си, взе перо и след

като рида известно време, написа:

„Искам да бъде погребана във венчалната си рокля, с бели обувки и венец; косите й да бъдат разпуснати върху раменете; три ковчега — един от дъб, един от махагон, един от олово. Не искам нищо да ми се приказва, аз ще имам сили. Отгоре цяла да бъде покрита с голям къс зелено кадифе. Искам това. Направете го.“

Господата много се учудиха на тия романтични хрумвания на Бовари и аптекарят веднага отиде да му каже:

— Това кадифе ми се вижда прекалено. От друга страна, разноските…

— Какво ви засяга вас? — викна Шарл. — Оставете ме! Вие не я обичахте! Махайте се!

Духовникът го взе под ръка, за да го поразходи из градината. Той приказваше за суетността на земните неща. Бог е много велик, много добър. Би трябвало безропотно да се подчиняваме на неговите повеления, дори да му благодарим.

Шарл избухна в богохулство.

— Аз мразя тоя ваш бог!

— Духът на непокорство е още във вас — въздъхна свещеникът.

Бовари се отдалечи с големи крачки. Той вървеше покрай стените близо до овощните дървета и скърцаше със зъби; изпращаше погледи към небето, изпълнени с проклятие; но ни един-единствен лист не помръдна.

Ръмеше ситен дъжд. Шарл, който беше разгърден, почна да трепери; прибра се и седна в кухнята.

В шест часа на площада се чу шум на раздрънкана железария: беше „Лястовицата“, която пристигаше; и той стоя със залепено до стъклото чело да гледа как слизат един след друг всички пътници. Фелисите му постла един дюшек в салона; той се тръшна на него и заспа.

Макар и философ, г. Оме почиташе мъртъвците. И без да се сърди на бедния Шарл, вечерта той пак дойде за бдение при покойната, като донесе три тома и една папка, за да си взема бележки.

Господин Бурнизиан беше там и две големи свещи горяха при възглавницата на леглото, което беше измъкнато из алкова.

Аптекарят, комуто мълчанието тежеше, скоро изказа няколко съжаления за тая „злочеста млада жена“, а свещеникът отговори, че сега оставаше само да се моли човек за нея.

— Но все пак — поде Оме — от двете едно: или тя е умряла опростена (както се изразява църквата) и тогаз няма никаква нужда от нашите молитви; или пък е починала непокаяна (такъв е, мисля, църковният израз) и тогава.

Бурнизиан го прекъсна със сърдит тон, че и в тоя случай човек трябва да се моли.

— Но — възрази аптекарят — щом бог знае всичко, което ни е потребно, защо трябва да се молим?

— Как! — рече духовникът. — Молитвата! Та вие не сте ли християнин?

— Прощавайте! — каза Оме. — Аз се възхищавам от християнството. Най-напред, то премахна робството, въведе в обществото една нравственост…

— Въпросът не е в това! Всички свещени текстове…

— Ох! Ох! Колкото за текстовете, отворете историята; известно е, че те са фалшифицирани от езуитите.