Махалото на Фуко
Шрифт:
— Има една гравюра, казах. — Знам я.
— Виждате ли? Браво! На цяла страница, цветна.
— Щом е гравюра, значи е чернобяла — възразих.
— Така ли? Още по-добре, тогава ще е чернобяла. Точността си е точност. Но на златен фон. Трябва да смае читателя, да го накара да почувствува именно този ден, в който е направен експериментът. Ясно ли е? Научно, реалистично, увлекателно. Науката може да се използува, за да впримчи читателя. Има ли нещо по-зрелищно, по-драматично от Мари Кюри, която се прибира вкъщи и в тъмнината вижда флуоресцентната светлина. Боже господи, това пък какво е?… Бил е въглеводородът, флогистонът или там както го наричат. И ето, Мария Кюри открива радиоактивните лъчи. Ефектът да се подсили. Като се придържаме към истината.
— Но какво общо имат радиоактивните лъчи с металите? — запитах.
—
— Може и да имат.
— Е, тогава? От гледна точка на металите може да се преобърне с главата надолу целият свят на знанието. Как решихме да озаглавим книгата, Белбо?
— Мислехме за нещо сериозно, от рода на „Металите и материалната култура“.
— И трябва да бъде сериозно. Но още по-привлекателно, с една дреболия, която да казва всичко… Да речем… Например „Световна история на металите“. Нали участвуват и китайците?
— Да, разбира се.
— Значи е световна. Не е рекламна уловка, истина си е. А може и „Чудесното приключение на металите“.
Точно тогава госпожа Грация съобщи, че е пристигнал командор Де Губернатис. Господин Гарамонд се поколеба за миг, погледна ме с подозрение, но Белбо му направи знак, сякаш за да му каже, че вече може да ми има доверие, и Гарамонд нареди да поканят госта, като стана да го посрещне.
Де Губернатис беше с двуреден костюм, значка на ревера, писалка в джобчето, сгънат вестник в единия джоб на сакото и папка под мишница.
— Скъпи командоре, заповядайте, нашият приятел Де Амброзиис ми разказа за вас, за вашия живот, отдаден на Отечеството. И за тайния ви поетичен талант, така ли е? Хайде, покажете ми това съкровище, което държите тук… Ще го предам на моите главни редактори.
Покани го да седне на едно от креслата пред отрупаното с книжа писалище и погали с треперещи от нетърпение ръце папката, която му бе връчена.
— Не говорете, зная всичко. Идвате от Випитено, велик и благороден град. Животът ви е бил отдаден на служба в митниците. А тайно, ден след ден, нощ след нощ, сте запълвали тези страници, вдъхновени от демона на поезията. Ех, поезията… Изгаряла е младостта на Сафо и е подхранвала старините на Гьоте… Лекарство, казвали гърците, отрова и лек. Естествено, трябва да прочетем това ваше творение. Изисквам най-малко три рецензии, една вътрешна и две на консултанти (анонимни, съжалявам, но са много известни имена…). Издателство „Мануцио“ не публикува нито една книга, без да е абсолютно сигурно в качеството й, а качеството, вие го знаете по-добре и от мен, е нещо неуловимо, трябва да бъде открито с шесто чувство, понякога книгата има несъвършенства, грапавини — дори Итало Звево 196 е писал лошо, ще възразите, но за бога, все пак се чувствуват мисълта, ритъмът, силата. Зная, не е нужно да ми го казват, още при първия поглед върху тези страници усещам нещо, но не желая да оценявам сам, макар че колко пъти, о, наистина, колко пъти! — рецензиите са били хладни, докато аз съм бил запленен, защото не може един автор да бъде отхвърлен, без човек да е влязъл, както се казва, в синхрон с него. Ето например, отварям наслуки този ръкопис и погледът ми попада на стих: „като наесен отслабнали ресници“. Хубаво е, не зная как е другото, но чувствувам духа, долавям образа, понякога текстовете действуват по този начин, един екстаз, едно опиянение… И така, драги приятелю, ако човек можеше да прави това, което иска! Но издателската дейност също е производство, най-благородното, разбира се, но все пак производство. А знаете ли колко струват днес печатът, хартията? Погледнете, погледнете днешния вестник, докъде се е покачила цената на Уол Стрийт. Ще кажете, това не ни засяга? Обаче ни засяга. Знаете ли, че плащаме данъци дори за склада? Аз не продавам, а те облагат дори непродаденото. Плащам дори за неуспеха, голготата на гения, който филистерите не признават. Тази хартия например, много е тънка, ще ми разрешите да отбележа, щом сте си позволили да пишете върху най-качествена хартия, чувствува се поетът, драскачът би използувал най-грубата, за да заблуди окото и обърка духа, но тази поезия извира от сърцето и о, словата са тежки като камъни и могат да преобърнат света, та казвам, тази ваша тънка хартия на мен ми се струва като хартия за банкноти.
196
Итало
Иззвъня телефонът. По-късно щях да разбера, че Гарамонд е натиснал копчето, скрито под писалището, и госпожа Грация го е свързала с несъществуващ събеседник.
— Скъпи маестро! Как?… О, чудесно! Прекрасна новина, истински празник. Всяка ваша нова книга е събитие… Разбира се, издателство „Мануцио“ ще е щастливо, трогнато, нещо повече, радостно да ви има сред своите автори. Видяхте какво писаха вестниците за вашата последна поема. Достойна за Нобеловата награда. Вие обаче изпреварвате времето. Големи усилия положихме да продадем три хиляди екземпляра…
Командор Де Губернатис пребледня — три хиляди екземпляра за него бяха цифра, за която не можеше и да мечтае.
— Успях да покрия разходите. Ако знаехте колко души имам тук, зад стъклената врата… Днес, за да възвърна разходите по една книга, ми е необходим тираж от поне десет хиляди, но за щастие повечето наши книги се продават в по-голям тираж, но това са писатели, как да кажа, с друго призвание, Балзак е продавал книгите си като топъл хляб. Пруст е също толкова велик, но ги е публикувал за своя сметка. Вие ще влезете в антологиите и ще ви преподават в училище, но няма да попаднете на будките по гарите, така е било и с Джойс, който също като Пруст е публикувал книгите си на свои разноски. Аз мога да си позволя да издавам книги като вашите само по една на две-три години. Ще ми дадете срок от три години…
— Последва дълга пауза. На лицето на Гарамонд се изписа мъчително притеснение.
— Как? На ваши разноски? Не, не е въпрос за цифрата, цифрата може да се задържи… Там е работата, че „Мануцио“ не използува… Разбира се, ще кажете, че Джойс, Пруст… Да, разбирам… Още една изстрадана пауза.
— Добре, ще поговорим. Аз бях откровен с вас, вие сте нетърпелив, да направим това, което се нарича „joint venture“ 197 , както ни учат американците. Заповядайте утре и ще уточним нещата… Моите почитания и още веднъж благодаря…
197
Joint venture (англ.) — съвместно дружество.
Гарамонд като че се събуждаше от сън. Притисна с длани очите си, после изведнъж сякаш се досети за присъствието на госта:
— О, извинете. Беше един Писател. Истински писател, може би един от Великите. И тъкмо затова… Понякога се чувствувам унизително, когато упражнявам тази професия. Ако не беше призванието… Но да се върнем към вашия ръкопис. Казахме си всичко, ще ви пиша, да речем, след около месец. Ръкописът остава тук, в добри ръце.
Командор Де Губернатис си тръгна, без да каже нито дума повече. Имаше чувството, че е влязъл в ковачницата на славата.
39
Кавалер на Полукълбата, Принц на Зодиака, Върховен Философ-Херметик, Висш Командор на Небесните Тела, Върховен Жрец на Изида, Принц на Светия Хълм, Философ на Самотраки, Титан на Кавказ, Отрок на Златната Лира, Кавалер на Истинния Феникс, Кавалер на Сфинкса, Върховен Мъдрец на Лабиринта, Принц на Брама, Таен Пазител на Светилището, Архитект на Тайнствената Кула, Върховен Принц на Свещената Завеса, Тълкувател на Йероглифите, Доктор на Орфическите Науки, Пазител на Трите Огъня, Хранител на Неизказуемото Име, Върховен Едип на Великите Тайни, Любим Пастор на Оазиса на Тайнствата, Доктор на Свещения Огън, Кавалер на Сияйния Триъгълник.
„Мануцио“ беше издателство за „сефета“.
Едно „сефе“ на жаргона на „Мануцио“ представляваше… Но защо използувам минало време? „Сефетата“ съществуват още, там всичко си продължава, сякаш нищо не е станало, само аз вече отпращам всичко в едно ужасно далечно минало, защото това, което се случи онзи ден в кораба на църквата „Сен Мартен-де-Шан“, изглеждаше като разкъсване на времето, като разместване на вековете, а може би го усещах така, защото изведнъж онзи ден остарях с десетилетия или пък защото ужасът, че Те ще ме заловят, ме кара да говоря, като че възстановявам историята на една разлагаща се империя, потопен във великия басейн с разрязани вени, очаквайки да се удавя в собствената си кръв…