Махалото на Фуко
Шрифт:
— Какво? — попита.
— А, виждам прекрасно. Но за да го каже, повдигна косите си — имаше зелени очи.
— Имате зелени очи, казах.
— Май че да. Защо? Лошо ли е?
— О, не. Но пак ги скрихте.
Така започна.
— Яж, че си слаб като клечка, каза ми тя вечерта. В полунощ бяхме още в гръцкия ресторант близо до „Пилад“ с почти разтопена свещ, забучена в гърлото на бутилка, и си бяхме разказали почти всичко един за друг. Упражнявахме сходни професии, тя проверяваше думи по енциклопедии.
Имах чувството, че трябва
— Страшно, отвърна ми тя.
— И аз.
Така станахме плът от една плът и от онази вечер нататък за нея аз бях вече Пум.
Не можехме да си позволим нова къща, спях при нея, а тя често идваше при мен в офиса или ходеше „на лов“, защото беше по-добра от мен в откриването на следите и умееше да ми подсказва ценни логически връзки.
— Струва ми се, че архивите за Розенкройцерите са полупразни, казваше ми тя.
— Трябва да ги погледна тези дни, това са записки от Бразилия…
— Не забравяй да ги свържеш с Йейтс 189 .
— Че какво общо има Йейтс?
— Има общо, разбира се. Четох, че бил член на някакво розенкройцерско общество, наречено „Утринна звезда“.
— Какво щях да правя без теб!
Отново започнах да посещавам „Пилад“, защото представляваше нещо като борса на труда — там намирах клиенти.
189
Йейтс, Уилям Бътлър (1865–1939) — ирландски поет и драматург, силно повлиян от мистиката.
Една вечер срещнах Белбо (през изминалите години, изглежда, беше ходил там рядко, но после отново бе зачестил, заради Лоренца Пелегрини). Не се беше променил, може би косите му бяха по-прошарени и бе отслабнал, но не много.
Срещата ни беше сърдечна, доколкото позволяваше неговата експанзивност. Разменихме няколко думи за старите времена, подминахме само с намек последното събитие, в което бяхме съучастници, и епистоларните му последствия. Комисарят Де Анджелис повече не се беше появил. Приключено дело може би.
Разказах му за новата си работа, която сякаш го заинтригува.
— Всъщност и на мен би ми било приятно да върша такова нещо. Сам Спейд на културата, двадесет долара на ден плюс разноските…
— Но не пристигат тайнствени очарователни дами и никой не ми говори за Малтийския сокол 190 — отвърнах.
— Не се знае, никога не се знае. Забавлявате ли се?
— Дали се забавлявам? — възкликнах. И цитирайки неговите думи, продължих:
190
„Малтийският сокол“ — роман от Дашиъл Хамет.
—
— Точка за вас, отвърна.
Видяхме се и още веднъж, разказах му за бразилските си преживявания, но изглеждаше разсеян, повече от преди. Когато Лоренца Пелегрини я нямаше, погледът му беше забит във вратата, а когато Тя беше там и нервно се разхождаше из бара, той следеше движенията й. Една вечер, малко преди затварянето на заведението, ми каза, без да ме гледа:
— Знаете ли, може би ще имаме нужда от вас, но няма да е за дребна справка. Ще имате ли възможност да ни отделите няколко следобеда например?
— Защо не? За какво става дума?
— Едно металургично предприятие ни поръча книга за металите. Повече изображения, отколкото текст. Популярно издание, но сериозно. Нали разбирате от какъв род — металите в историята на човечеството, от желязната ера до сплавите на космическите ракети. Трябва ни човек, който да обиколи библиотеките и архивите и да намери красиви илюстрации, стари миниатюри, гравюри от миналия век, знам ли? За топенето, за гръмоотвода…
— Добре, ще дойда утре.
В това време към нас се приближи Лоренца Пелегрини.
— Ще ме изпратиш ли?
— Защо аз тази вечер? — запита Белбо.
— Защото ти си мъжът на моя живот.
Изчерви се, както можеше да се изчерви той, гледайки още по-встрани. Каза й:
— Има свидетел. — После се обърна към мен: — Аз съм мъжът на нейния живот. Лоренца.
— Здравейте.
Стана и й прошепна нещо.
— Какво общо има? — запита тя.
— Попитах те дали ще ме закараш с колата до къщи.
— А-ха — каза той.
— Извинявайте, Казобон, трябва да стана шофьор на такси за жената на не се знае чий живот.
— Луд човек — каза тя нежно и го целуна по бузата.
36
Позволете ми междувременно да дам един съвет на своя бъдещ или настоящ читател, който наистина е меланхоличен: не трябва да търси симптоми или прогнози в частта, която следва, за да не се смути и в крайна сметка да извлече повече вреда, отколкото полза, прилагайки това, което чете, към себе си, както правят повечето меланхолици.
Беше ясно, че по някакъв начин Белбо е свързан с Лоренца Пелегрини. Не знаех доколко и от кога. Дори файловете на Абулафия не ми помогнаха да възстановя историята.
Например файлът за доктор Вагнер няма дата. Белбо познаваше доктор Вагнер още преди да замина и сигурно е поддържал връзка с него и след като започнах да сътруднича на „Гарамонд“. Следователно вечерята можеше да е била както преди, така и след деня, за който си спомням. Ако го е предхождала, разбирам смущението на Белбо, необяснимото му отчаяние.