Махалото на Фуко
Шрифт:
„Сефето“ трябваше да стигне изтощен, с вече зареян в мечтите за слава поглед, до най-смъртоносните клаузи, в които се казва, че десет хиляди е максималният тираж, но не се говори нито за минималния, нито за това, че сумата, която трябва да се заплати, не е обвързана с тиража (за това е имало само устна уговорка), нито пък за най-важното, че след една година издателят има право да изпрати непродадените екземпляри за претопяване, освен ако авторът не ги изкупи на половин цена. Подпис.
Лансирането щеше да бъде грубиянско. Съобщение за пресата от десетина страници, с биография и критическо есе. Никакви задръжки — така или иначе, в редакциите на вестниците всичко това щеше да отиде в кошчето. Реално отпечатване: хиляда екземпляра на коли, от които само триста и петдесет подвързани. Двеста за автора, петдесетина за второстепенни книжарници, петдесет за провинциалните списания и тридесетина, да чукаме на дърво, за вестниците, в случай че
През лятото щеше да пристигне наградата „Петруцелис дела Гатина“, основана от Гарамонд. Всичко разноски: храна и хотел за журито, два дни, и статуетка на Самотракийската Победа от месинг. Поздравителни телеграми от авторите на „Мануцио“.
И накрая, година и половина по-късно, щеше да настъпи мигът на истината. Гарамонд щеше да му пише: „Драги приятелю, за съжаление аз се оказах прав — вие сте изпреварили времето си с половин век. Рецензиите сами сте видели, с лопата да ги ринеш, награди и високи оценки от критиката — то се знае. Но твърде малко продадени книги, уви, читателите още не са дорасли. Принудени сме да освободим склада, следвайки клаузите на договора (приложен). Или за претопяване, или ще се възползувате от правото си да ги купите на половин цена.“
Де Губернатис полудява от мъка, роднините го утешават, хората не те разбират, ех, ако беше от техните и бе намазал нечия лапа, щяха да пишат за теб и в „Кориере дела сера“, истинска мафия, трябва да се бориш. От твоите екземпляри са ти останали само пет, а има още толкова важни личности, които би могъл да ощастливиш. Не бива да позволяваш твоята книга да отиде за претопяване и да се превърне в тоалетна хартия, ще видим колко ще съберем, няма да са пари на вятъра, един път се живее, ще кажем, че можем да изкупим сто и петдесет, за другите — sic transit gloria mundi 199 . В издателството са останали 650, неподвързани, господин Гарамонд дава за подвързване 500 и ги изпраща с наложен платеж. Накратко, авторът е заплатил щедро разходите за 2000 екземпляра, „Мануцио“ е отпечатал 1000 и е подвързал 850, от които 500 платени двукратно. Петдесетина автори годишно и „Мануцио“ приключва винаги със солиден актив.
199
Sic transit gloria mundi (лат.). — Така преминава славата на света.
И без угризения: разпространява щастие.
40
Страхливецът мре приживе сто пъти…
Винаги съм забелязвал контраста между благоговението, с което Белбо работеше за своите авторитетни книги в „Гарамонд“, стремейки се да подготвя издания, с които да се гордее, и пиратството, с което не само допринасяше за оплитането на нещастниците в мрежата на „Мануцио“, но и изпращаше на улица Гуалди онези, които смяташе, че са недостойни за „Гарамонд“. Както например се готвеше да направи с полковник Арденти.
200
Тук и нататък в романа всички цитати от Шекспир са в превод на Валери Петров.
Работейки с него, често се бях питал защо приема това положение. Мисля, че не беше заради парите. Достатъчно добре владееше професията си, за да може да си намери по-добре платена работа.
Дълго смятах, че го прави, за да усъвършенствува познанията си за човешката глупост, и то като идеален наблюдател. Това, което той наричаше глупост, неуловимия паралогизъм, натрапчивия делириум, облечен в непоклатима обосновка, го очароваше и той непрекъснато го повтаряше. Но и то беше маска. Забавляваше се не той, а Диоталеви, може би с надеждата, че в някоя книга на „Мануцио“ един ден ще открие непозната комбинация на Тората. Само заради играта, заради забавата, заради шегата и любопитството се включих и аз, особено след като Гарамонд лансира „Проекта Хермес“.
За Белбо нещата са стояли по друг начин. Разбрах го, след като се разрових в неговите файлове.
Винаги става така. Дори да има хора в редакцията, ме хваща за реверите, приближава лицето си до моето и ме целува. Целува ме както играе на флипер.
Знае, че се притеснявам. Но ме излага.
Никога не лъже.
— Обичам те.
— Ще се видим ли в неделя?
— Не, имам
— Искаш да кажеш с приятелка?
— Не, с приятел. Ти го познаваш, онзи, дето беше с мен в бара миналата седмица. Обещах му, как искаш да го излъжа?
— Не го лъжи, но не ме прави на… Моля те, сега имам среща с един автор.
— Новооткритият гений ли?
— Не, един нещастник, който трябва да бъде унищожен.
Нещастник, който трябва да бъде унищожен.
Отидох в „Пилад“ да те взема. Чаках те дълго, после тръгнах сам, иначе щях да пристигна, когато вече затваряха галерията. Там ми казаха, че сте отишли в ресторанта. Престорих се, че разглеждам изложбата, дотолкова изкуството е отмряло от времето на Хьолдерлин 201 . Докато намеря ресторанта, изгубих още двадесет минути, защото собствениците на галерии винаги избират ресторанти, които ще се прочуят един месец по-късно.
Ти беше там, сред познатите лица, а до теб седеше мъжът с белега. Ти не се смути нито за миг. Погледна ме съучастнически и едновременно с това — как успяваш? — предизвикателно, сякаш казваше: „Е, и?“ Нахалникът с белега ме измери с очи, като че аз бях нахалникът. На другите им беше ясно, чакаха какво ще стане. Може би трябваше да намеря повод да се скарам. Щях да бъда победител, дори ако той се беше опитал да ме удари. Всички знаеха, че си с него, за да ме провокираш. Независимо от това дали щях да предизвикам разправия, или не, моята роля беше предопределена. При всяко положение аз играех театър.
Щом ще е театър, казах си, избирам изтънчената комедия.
Включих се весело в разговора, надявайки се, че ще се възхитят от моето самообладание.
Единственият, който се възхити, бях аз.
Човек е страхливец, когато се чувствува страхливец.
Отмъстителят с маска. Като Кларк Кент ще лекувам младите непризнати гении и като Суперман 202 ще наказвам старите основателно непризнати гении. Ще правя всичко, за да използувам тези, които не са имали смелост като мен и не са съумели да се ограничат с ролята на зрители.
Възможно ли е? Да прекараш живота си, като наказваш тези, които никога няма да разберат, че са били наказани? Искал си да станеш Омир? Готово, нищожество, ела ми тук.
Ненавиждам тези, които се опитват да ми продават илюзии за любов.
201
Фридрих Хьолдерлин (1770–1843) — немски поет.
202
Като Кларк Кент… и като Суперман… — стоманеният мъж Суперман от прочутата серия комикси приема земното име на журналиста Кларк Кент.
41
Когато си спомним, че Даат се намира в точката, в която Бездната пресича Средния Стълб, че на връх Средния Стълб е Пътеката на Стрелата… и че там се намира и Кундалини, ще разберем, че в Даат се крие тайната на раждането и прераждането, ключът към появата на всяко нещо, осъществяваща се чрез разграничаването на двойките противоположности и тяхното сливане в нещо Трето.
Но аз не трябваше да се занимавам с „Мануцио“, а само с чудесното приключение на металите. Впуснах се в търсене из миланските библиотеки. Най-напред се залавях с учебниците, картотекирах заглавията от библиографиите им и така стигах до старите томове, в които можех да намеря прилични илюстрации. Няма нищо по-тъпо от това да илюстрираш главата за космическите пътешествия със снимка на последната американска ракета. Господин Гарамонд ме бе научил, че в най-лошия случай трябва да предложа ангел от Гюстав Доре.
Събрах куп любопитни репродукции, но не бяха достатъчно. Когато се подготвя илюстрирана книга, за да се избере едно добро изображение, трябва да се отхвърлят най-малко десет. Получих разрешение да замина за четири дни в Париж. Нямаше да ми стигнат, за да обиколя всички архиви. Заминах заедно с Лия, пристигнахме в четвъртък, а влакът ни за връщане беше в понеделник вечерта. Направих грешка, че оставих Музея на занаятите за понеделник — оказа се, че точно понеделникът е почивният му ден. Много късно, пръснах се от яд.
Белбо се намръщи, но бях събрал толкова интересни неща, че решихме все пак да ги покажем на господин Гарамонд. Той разгърна репродукциите, много от които бяха цветни. После погледна фактурите и подсвирна:
— Скъпичко. Ние сме мисионери, работим за културата, разбира се, но не сме Червеният кръст, нещо повече, не сме УНИЦЕФ. Трябваше ли да купувате всичко това? Ето например този мустакат господин по гащета, дето прилича на Д’Артанян, заобиколен от разни магии и козирози, кой е, да не е Фантомас?