Махалото на Фуко
Шрифт:
Доктор Вагнер — австриец, който преподаваше в Париж (затова и тези, които го обожаваха, произнасяха името му по френски — „Вагнеер“), от около десет години редовно беше канен в Милано от две групи бивши революционери. Оспорваха си го и, разбира се, всяка група тълкуваше по свой начин неговата мисъл. Така и не разбрах как и защо този прочут учен се съгласява да бъде финансиран от екстрапарламентаристи. Теориите на Вагнер нямаха, така да се каже, „цвят“ и ако пожелаеше, той можеше да бъде поканен от университети, клиники, академии. Мисля, че щеше да приеме такава покана, защото беше по същина епикуреец и искаше царски хонорари. Частните домакини не можеха да предложат повече средства от институциите, а за доктор Вагнер това означаваше пътуване в първа класа, луксозен хотел плюс такси за лекции и семинари, съобразени с неговата тарифа на терапевт.
А защо двете групи бяха намерили източник на идеологическо вдъхновение в теориите на Вагнер, това беше друг въпрос. Но в тези години психоанализата на Вагнер изглеждаше достатъчно деконструктивна, диагонална, либидинална, некартезианска, че да подсказва теоретични тласъци на революционната дейност.
Трудно беше обаче да бъде разяснявана на работниците и може би затова двете групи в определен момент бяха принудени да избират между работниците и Вагнер и избраха Вагнер. Беше издигната идеята, че новият субект на революцията не бил пролетарият, а девиантът 191 .
191
Девиант (от
— Вместо пролетарият да бъде превърнат в девиант, по-лесно е да се пролетариализират девиантите, особено като се имат предвид цените на доктор Вагнер, каза ми един ден Белбо.
Революцията на вагнерианците беше най-скъпата революция в световната история.
Издателство „Гарамонд“, финансирано от Института по психология, беше издало в превод един сборник по-ранни есета на Вагнер, твърде специализирани, но отдавна вече изчерпани от книжарниците и следователно много търсени от почитателите му. Вагнер беше дошъл в Милано за премиерата на книгата си и по този повод бе влязъл във връзка с Белбо.
Сатанинският доктор Вагнер
Двадесет и шести епизод
Кой в тази сива утрин на
По време на лекцията възразих. Сатанинският старец без съмнение се подразни, но не се издаде. Дори отговори така, сякаш искаше да ме спечели.
Приличахме на пчела и цвете. Един гений не може да търпи някой да не го обича и трябва да прелъсти веднага този, който не е съгласен с него, така че да бъде заобичан. Той успя, аз го заобичах.
Но явно не ми прости, защото същата вечер ми нанесе смъртоносен удар. Без да го съзнава, инстинктивно. Без всякакъв умисъл се постара да ме спечели и без всякакъв умисъл реши да ме накаже. С цената на деонтологията ме психоанализира безплатно. Подсъзнанието хапе дори своите господари.
Историята на маркиз Дьо Лантенак от „Деветдесет и трета година“ 192 . Корабът на вандейците плава сред бурята недалеч от брега на Бретан, изведнъж едно от оръдията се откъсва от постамента си и докато корабът се клати и тресе, започва едно лудешко пързаляне и огромната машинария застрашава да продъни и горната, долната палуба. Един канонер (уви, точно този, по чиято вина оръдието не е било закрепено здраво), проявявайки невиждана храброст, се хвърля с железен лост в ръка направо под чудовището, което насмалко не го смазва, успява да го спре, застопорява го и го изтегля до гнездото, спасявайки по този начин и кораба, и екипажа, и мисията. Страшилището Лантенак строява хората си на мостика за тържествена литургия, възхвалява подвига на смелчагата, сваля от шията си високо отличие, слага го на неговата шия и го прегръща, докато екипажът реве към небето своето „ура“.
След това Лантенак, железен, си спомня, че онзи, награденият, е виновникът за нещастието, и заповядва да го разстрелят.
Блестящ е този Лантенак, добродетелен, справедлив и неподкупен! По същия начин постъпи с мен и доктор Вагнер, почете ме с приятелството си и ме уби, поднасяйки ми истината
и ме уби, откривайки ми какво всъщност искам
и ми откри от какво се боя, като се стремя към него.
Историята, която започва в малкия бар. Желание да се влюбиш.
В периодите, когато усещаш желание да се влюбиш, трябва да внимаваш къде стъпваш: все едно, че си изпил еликсир от тези, които те карат да хлътнеш по първото срещнато същество. Може да е и птицечовка.
Защото имах нужда точно тогава, когато бях престанал да пия. Връзка между черен дроб и сърце. Една нова любов е добър повод да се пропиеш отново. Някой, с когото да скиташ по барове. Да се чувствуваш добре. Срещите в бара са кратки и сякаш откраднати. Барът обещава дълго и сладостно очакване през целия ден, докато най-сетне се скриеш в здрача сред кожените кресла. В шест следобед няма никой. Мърлявата клиентела ще пристигне по-късно, заедно с пианиста. Да се избере съмнителен американски бар, празен по това време. Сервитьорът пристига едва след третото повикване и вече носи поредното мартини.
Мартинито е съществено. Не уиски, а мартини. Течността е бяла, вдигаш чашата и виждаш момичето зад маслинката. Разлика между любимата, видяна през коктейла мартини, за който конусовидната чаша е твърде малка, и любимата, видяна през широката чаша на джин-мартини с лед; лицето й се разчленява в прозрачния кубизъм на ледените късчета, а ефектът се удвоява, ако доближите двете чаши и всеки опре чело о студа на своята. С малката чаша не става.
Краткият час в бара. После чакаш трескаво следващата среща. В несигурност.
Който се влюбва по баровете, няма нужда от жена изцяло за себе си. Други двама са ви освободили време, за да бъдете заедно.
Неговият образ. Даваше й пълна свобода, пътуваше много. Неговата подозрителна либералност. Мога да се обадя и посред нощ. Той вдига слушалката, а тебе те няма. Казва ми, че си излязла, и тъй като съм се обаждал, дали не съм знаел къде си. Единствените мигове на ревност. Но по този начин отнемах и Чечилия от саксофониста. Да обичам или да смятам, че обичам, като вечен жрец на древна мъст.
Нещата се усложниха със Сандра. Тя си даде сметка, че хлътвам много в историята. Съвместният ни живот беше станал напрегнат. Трябва да скъсаме? Добре, да скъсаме. Не, чакай, да поговорим още малко. Няма смисъл, така не може да продължава. Изобщо всичко зависеше от Сандра.
При любовта по баровете проблемът е не с кого се сваляш, а с кого се разделяш.
Следва вечерята с доктор Вагнер. На лекцията беше дал на някакъв провокатор следната дефиниция за психоанализата: „Какво е психоанализата ли? Ами когато между мъжа и жената… драги приятели… работата не върви.“
Спорехме за двойките, за развода като илюзия на законността. Мислейки за своите проблеми, аз се включих с жар в спора. Увлякохме се в игри на диалектика, говорехме предимно ние, докато Вагнер мълчеше — забравяхме, че оракулът е сред нас. И тогава със замислен вид, с лека подигравка и с тъжовна апатичност сякаш се включваше в разговора с някакво соло вън от темата, каза (мъча се да си спомня точните му думи, но всъщност те са се врязали така в паметта ми, че не е възможно да греша):
— В цялата си практика не съм имал нито един пациент, който да е бил невротизиран от собствения си развод. Причина за дискомфорт е винаги разводът на Другия.
Дори когато говореше, доктор Вагнер произнасяше „Другия“ с главно „Д“. Факт е, че аз подскочих като ухапан от змия.
Виконтът подскочи като ухапан от змия.
Хладна пот ороси челото му.
Баронът го наблюдаваше иззад ленивите спирали на дима от тънката си руска цигара.
— Искате да кажете, че човек изпада в криза не поради развода със собствения си партньор, а поради възможния или невъзможен развод на третото лице, което е причинило кризата на първоначалната двойка? — запитах аз.
Вагнер ме изгледа със смаяния вид на лаик, който среща за първи път в живота си умствено изостанал човек. Запита ме какво съм искал да кажа.
В действителност каквото и да бях искал да кажа, не го бях формулирал добре. Опитах се да илюстрирам мисълта си. Взех от масата един нож и го сложих до вилицата.
— Ето тук сме аз, Меки Ножа, женен за нея, Вилицата. А тук има друга двойка — тя, Лъжичката, омъжена за Ножчето. Сега аз, Меки Ножа, смятам, че страдам, защото трябва да напусна моята Вилица, а не бих искал. Обичам Лъжичката, но нямам нищо против тя да си живее със своето Ножче. Всъщност обаче вие, доктор Вагнер, ми казвате, че страдам, защото Лъжичката не се разделя с Ножчето, така ли?
Обръщайки се към друг сътрапезник,
— Как да не сте го казвали? Казахте, че никога не сте виждали човек, невротизиран от собствения си развод, а само от развода на другия.
— Може и да е така, не си спомням — отегчено махна с ръка Вагнер.
— Щом сте го казали, не сте ли искали да се разбере това, което разбрах аз?
Вагнер замлъкна за няколко минути.
Докато сътрапезниците чакаха, без дори да преглъщат, той направи знак да му налеят чаша вино, огледа внимателно течността на светлината и най-сетне проговори:
— Щом вие сте го разбрали така, значи сте искали да го разберете така.
После се обърна на другата страна, заяви, че било много топло, затананика някаква оперна ария, размахвайки гризината, сякаш дирижираше далечен оркестър, прозя се, концентрира вниманието си върху сметановата торта и накрая, след нов пристъп на онемяване, поиска да бъде откаран в хотела.
Другите ме изгледаха, сякаш аз бях провалил симпозиума, от който трябваше да се роди Окончателното Слово.
А в действителност аз бях чул да говори Истината.
Обадих ти се. Беше вкъщи, с Другия. Прекарах безсънна нощ. Всичко беше ясно: не можех да понасям ти да бъдеш с него. Сандра не ме интересуваше.
Последваха драматични месеци, в които ти досаждах, преследвах те, за да попреча на твоето съжителство с Другия, убеждавах те, че го ненавиждаш. Ти започна да се караш с него, Другият започна да става взискателен, ревнив, не излизаше вечер, а когато пътуваше, се обаждаше по два пъти на ден, че и посред нощ. Една вечер те удари. Ти ми поиска пари, защото беше решила да избягаш. Изтеглих от банката малкото, което притежавах. Ти напусна брачното ложе, замина на планина с някакви приятели, без да оставиш адрес. Другият ми се обаждаше отчаян и ме питаше къде си, аз не знаех, но изглеждаше, че лъжа, защото му беше заявила, че го изоставяш заради мен.
Когато се върна, ти ми съобщи въодушевена, че си му писала писмо за раздяла. В този момент се запитах какво щеше да стане между мен и Сандра, но ти не ми остави време да се разтревожа. Призна ми, че си се запознала с някакъв тип, който имал белег на бузата и апартамент в цигански стил. Че си решила да отидеш при него.
— Не ме ли обичаш вече?
— Напротив, ти си единственият мъж в живота ми, но след това, което се случи, имам нужда да изживея нещо друго, не се дръж като дете, опитай се да ме разбереш, всъщност напуснах мъжа си заради теб, остави хората да живеят както им харесва.
— Както им харесва ли? Искаш да кажеш, че отиваш при друг?
— Ти си интелектуалец, при това с леви убеждения, не се дръж като мафиот. Хайде, скоро ще се видим.
Всичко това дължа на доктор Вагнер.
192
„Деветдесет и трета година“ — роман на Виктор Юго.
37
Онзи, който разсъждава за четирите неща, по-добре да не се е раждал: това, което е отгоре, това, което е отдолу, това, което е преди, и това, което е след.
Появих се в „Гарамонд“ точно онази сутрин, когато инсталираха Абулафия и когато Белбо и Диоталеви се бяха задълбочили в своите умотворения около името на Бог, а Гудрун наблюдаваше скептично мъжете, които внасяха това ново и тревожно присъствие сред прашните купчини ръкописи.
— Седнете, Казобон, ето тук е папката за тази наша история на металите.
Останахме сами и Белбо започна да ми показва проекти за раздели, макетирани страници. Трябваше да прочета текстовете и да намеря илюстрации. Изброих няколко милански библиотеки, които според мен бяха доста богати.
— Няма да е достатъчно — възрази Белбо.
— Ще трябва да посетите и други места. Например в Музея на Науката в Мюнхен има превъзходна фототека. После в Париж е Музеят на Уменията и Занаятите. Ако имах време, бих отишъл аз.
— Толкова ли е добър?
— Изключителен. Тържеството на машината в една готическа църква… Поколеба се, започна да подрежда книжа на масата, сякаш за да не придава прекалено голяма тежест на своето откритие, после продължи:
— Там се намира Махалото.
— Какво махало?
— Махалото. Нарича се Махалото на Фуко.
Описа ми го точно така, както го видях в събота. А може би в събота го видях така, защото Белбо ме бе подготвил за тази представа. Тогава не проявих особен ентусиазъм и Белбо ме погледна, като че бях човек, който пред Сикстинската капела пита дали това е всичко.
— Атмосферата е като в църква, но ви уверявам, че човек изпитва много особено чувство. Мисълта, че всичко се движи и че само там, горе, съществува единствената неподвижна точка във вселената… За този, който не е вярващ, това е един начин да открие Бога, без обаче да изоставя своето неверие, защото става въпрос за Нулевия Полюс. Знаете ли, за моето поколение, което преглътна толкова разочарования, това може да е утешително.
— Моето преглътна повече, говоря за поколението.
— Въобразявате си. Не, за вас това е бил само кратък период. Пяхте бунтовни песни, озовахте се във вихъра на бурята. Скоро ще ви мине. За нас беше различно. Отначало фашизмът, макар че го изживяхме по детски, както се възприема приключенски роман, но безсмъртните съдби бяха опорна точка. После опорната точка на Съпротивата, особено за хора като мен, които я наблюдаваха отстрани и я превърнаха в ритуал на растителността, завръщането на пролетта, най-дългия ден… После за някои Бог, за други работническата класа, а за мнозина и двете. Беше утешително за един интелектуалец да мисли, че работникът съществува, красив, здрав, силен, готов да преобрази света. А пък и вие го видяхте — работникът още съществува, но класата — не. Вероятно са я унищожили в Унгария. И пристигнахте вие. За вас беше естествено може би и се превърна в празник. За моите връстници — не, това беше равносметката, угризенията, покаянието, преобразяването. Ние бяхме неуспелите, докато вие успяхте да донесете ентусиазма, смелостта, самокритиката. За нас, които тогава бяхме тридесет и пет-четиридесетгодишни, се превърна в надежда, унизителна, но все пак надежда. Трябваше да станем като вас с цената на това да започнем всичко отначало. Захвърлихме вратовръзките и костюмите, за да нахлузим вехти канадки, някои напуснаха работа, за да не служат на господарите…
Запали цигара и се престори, че играе на самоирония, за да оправдае това, че се бе увлякъл.
— И отстъпихте по всички линии. Ние, с нашите опити да получим опрощение, не се съгласявахме да измисляме реклами за кока-кола, защото бяхме антифашисти. Задоволявахме се с мизерните заплати в „Гарамонд“, защото книгата поне е демократична. А вие сега, за да си отмъстите на буржоата, които не успяхте да обесите, им продавате видеокасети и електронни игри, залъгвате ги със зен и изкуството да се поддържа мотоциклет 193 . Наложихте им абонамент за вашето издание на мислите на Мао и с парите от него отидохте да си купите фишеци за празниците на „новото изкуство“. Без да се срамувате. През целия си живот ние сме се срамували. Вие ни измамихте, оказа се, че не сте представлявали никаква чистота, били са само младежки пъпки. Накарахте ни да се чувствуваме като червеи, защото нямахме смелост да застанем лице в лице с боливийската жандармерия, а след това стреляхте в гърба на нещастниците, които минаваха по улицата. Преди десет години ни се случваше да излъжем, за да ви измъкнем от затвора, но вие лъжехте, за да изпращате в затвора своите приятели. Ето затова ми харесва тази машина: тя е глупава, не вярва в нищо, не ме кара да вярвам, подчинява ми се, аз като съм глупав, и тя е глупава, тя или той, няма значение. Това се казват почтени отношения.
193
„Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ — роман от Робърт М. Пърсиг.