Махалото на Фуко
Шрифт:
Мисля, че Белбо се е влюбил в Лоренца Пелегрини в момента, когато е разбрал, че тя може да му обещае едно недостижимо щастие. И смятам, че чрез нея той започна да усеща еротичния характер на автомата, да разглежда машината като метафора на космическото тяло, а механичната игра — като талисман. Вече се опиваше от контакта с Абулафия и може би бе проникнат от духа на „Проекта Хермес“. Без съмнение вече беше видял Махалото. Лоренца Пелегрини, не зная по каква логика, му обещаваше Махалото.
В началото ми беше необходимо усилие да се адаптирам наново към „Пилад“. Малко по малко, и то не всяка вечер, в джунглата от чужди започнах да откривам близки лица, на оцелелите, макар и променени от усилието да покажат истинския си лик: един — служител в рекламна агенция, друг — данъчен консултант, трети — продавач
— Какво правиш? Вече не идваш при нас, заговори ме един.
— Кои сте вие сега? — Погледна ме, сякаш не ме беше виждал сто години.
— Служите на държавата, така ли?
По-добре да си бях държал езика зад зъбите.
Реших да си измисля някаква работа. Съзнавах, че разполагам с доста знания, наистина разпокъсани, но бях в състояние да ги свържа помежду им само за няколко часа в някоя библиотека. Тъй като всеки човек трябваше да има някаква теория, при заминаването си аз страдах, че нямам такава. Когато се върнах, беше необходимо само да боравя с понятията и всички ме гледаха със зяпнала уста, а още по-добре беше, че това, което говорех, не беше актуално. Дори в университета, където се отбих да разбера дали няма някоя работа за мен. Залите бяха спокойни, студентите се мяркаха по коридорите като призраци, разменяйки си зле съставени библиографии. А аз умеех да правя библиографии.
Един ден някакъв четвъртокурсник ме взе за преподавател (преподаватели и студенти по онова време вече бяха на една възраст) и ме запита какво е написал онзи лорд Сандос, цитиран в лекцията за цикличните кризи в икономиката. Обясних му, че е герой на Хофманстал 186 , а не икономист.
Същата вечер отидох на сбирка на стари приятели и се срещнах с едно момче, което работеше в издателство. Постъпил като редактор, след като издателството престанало да публикува романите на френските колаборационисти, за да се посвети на албански политически текстове. Открих, че още се издават политически книги, но вече в правителствената линия. И все пак от време на време публикували добри философски трудове. „Предимно класика“ — уточни той и продължи:
186
Хуго фон Хофманстал (1874–1929) — австрийски поет и драматург.
— Впрочем ти, който си философ…
— Благодаря ти, но за съжаление не съм.
— Е, хайде, ти знаеше всичко по онова време. Сега преглеждам превода на един текст за кризата на марксизма и там има един цитат от някой си Анселм Кентърбърийски. Кой е той? Не го намерих дори в големия речник на авторите.
Обясних му, че става дума за Анселмо от Аоста, но че англичаните го наричат така, защото винаги се правят на интересни.
И тогава дойде просветлението: аз имах професия. Реших да основа агенция за културна информация.
Нещо като детектив в областта на знанието. Вместо да кисна по нощни барове и кръчми, щях да посещавам библиотеки, книжарници, университети. И освен това да си стоя в кабинета, с крака на масата и картонена чаша уиски в ръка, купена от бакалницата на ъгъла. Звъни телефонът и ти казват:
— Превеждам книга и се зъпънах на някой си Мутакалмин. Не мога да го открия.
Ти също не го знаеш, но това не е важно. Искаш два дни срок. Отиваш в библиотеката, почваш да ровиш в каталозите, почерпваш с цигара чиновника от информационната служба, улавяш някаква следа. Вечерта каниш в бара един асистент по ислямистика, замайваш го с една бира и той ти дава търсената информация, ей така, за нищо. После се обаждаш на клиента:
— Мутакалимуните са радикални мюсюлмански теолози от времето на Авицена, твърдели, че светът е нещо като прашец от случайности и се споява във форми само при някакъв мигновен и случаен акт на божията воля. Достатъчно било Бог да се разсее за момент, и вселената щяла да се разпадне. Чиста анархия на атомите, без всякакъв
Имах късмет да намеря две стаички с кухня в една стара сграда, наистина доста далече от центъра, в която вероятно някога са се помещавали канцелариите на вече несъществуваща фабрика. Бяха я ремонтирали и превърнали стаите в множество малки апартаменти, които излизаха на дълъг коридор. Моят се намираше между една агенция за недвижими имоти и една лаборатория за препариране на животни („А. Салон — таксидермист“). Приличаше на американски небостъргач от тридесетте години, чувствувах се като Марлоу, само дето нямах остъклена врата. Намерих една кушетка за втората стая, първата до входа подредих като офис. В два шкафа започнах оттук-оттам да събирам енциклопедии, речници, справочници, каталози. По принцип бях решил да направя компромис със съвестта си и да приемам поръчки за дипломни работи на отчаяни студенти. Не беше трудно, трябваше само да отида и да препиша дипломните работи отпреди десет години. Освен това приятели от издателства ми пращаха ръкописи на чуждестранни книги за рецензии, естествено, най-неприятните и срещу минимално заплащане.
Но трупах опит, знания и нищо не изхвърлях. Събирах всичко. Не си мислех да вкарвам данните в компютър (точно тогава излизаха на мода и Белбо щеше да е сред пионерите), използувах най-занаятчийски методи, но си бях изработил нещо като памет, направена от тънки картончета с индекси. Кант… небулоза… Лаплас, Кант… Кьонигсберг… седемте моста на Кьонигсберг… теореми на топографията… Приличаше на онази игра на асоциации, при която само с пет междинни понятия трябва да преминеш от „салам“ до „Платон“. Например: салам — свиня — четина — четка — картина — идея — Платон. Фасулска работа. Дори най-идиотският ръкопис ми носеше двадесетина картончета за моята „верига на свети Антоний“ 187 . Системата беше стройна; мисля, че беше същата, каквато използуват тайните служби: няма по-важни информации, силата е в общата подредба и чак след това в откриването на връзките. Връзки има винаги, само да искаш да ги откриеш.
187
Верига на свети Антоний — познатата в цял свят игра, при която човек получава писмо, размножава го десет пъти и го изпраща на свои приятели, които постъпват по същия начин.
След като работих така около две години, се почувствувах удовлетворен от себе си. Забавлявах се. А междувременно бях открил Лия.
35
Лия. Сега с отчаяние се сещам за нея, но можех да не я срещна никога и щеше да е по-зле. Бих искал да е тук, да ме държи за ръка, докато възстановявам етапите на моя провал. Защото тя ме беше предупредила. Но трябва да останат извън тази история, тя и детето. Надявам се, че ще отложат връщането си, че ще пристигнат, когато всичко е свършило, стига всичко най-сетне да свърши.
188
Превод Иван Иванов и Любен Любенов, изд. „Народна култура“, 1975.
Беше 16 юли 1981 година. Милано постепенно се обезлюдяваше, справочната зала в библиотеката беше почти празна.
— Да знаете, че том 109 го взимам аз.
— Защо тогава сте го оставили на шкафа?
— Отидох до масата да си видя бележките.
— Това не е извинение.
И нагло отнесе въпросния том на своята маса. Седнах срещу нея и се помъчих да съзра лицето й зад косите.
— Как успявате да четете, след като не е на азбуката на слепите?
Вдигна глава и аз не разбирах къде е лицето, къде — тилът й.