Мусон
Шрифт:
— Къде е баща ми? Капитан Андерсън каза, че бил тук.
Том не виждаше друго тяло наоколо. Край гората се валяха тридесет-четиридесет трупа на араби, избити при опита им да избягат. Няколко моряка проверяваха труповете, за да се убедят, че не се преструват на убити — любим арабски номер — както и да проверят дали няма нещо ценно по тях.
— Баща ти не е тук — отвърна Аболи. — Сигурно са го отнесли.
Том изтича до най-близкия моряк, клекнал до някакъв труп. Том не го познаваше — сигурно беше от „Йомен ъв Йорк“.
— Виждал ли си сър Хенри, капитана на „Серафим“?
Мъжът
— Да, момко. Старият е тежко ранен. Видях докторът да го прибира надолу. — Морякът посочи към залива с пълните си със злато шепи.
Мачтите стърчаха над върховете на дърветата. Щом издигнатите над стените знамена оповестиха падането на крепостта, трите кораба влязоха в пристанището. Том затича по пътеката от мек коралов пясък. Стигна брега на крачка пред Аболи и погледна към големите кораби, легнали на котва в прозрачните и кротки води на лагуната.
Лодките непрекъснато курсираха между корабите и брега, прекарвайки освободилите се от вахта моряци. Том забеляза идваща от „Серафим“ лодка и едва изчака да докосне брега, за да попита:
— Къде е капитанът?
— На борда е вече, мастър Том — ревна кормчията в отговор.
— Трябва да отида при него. Закарай ме на кораба!
— Веднага, мастър Том! Скачайте в лодката!
Когато тя допря корпуса на „Серафим“, Том беше пръв на въжената стълба, все още следван по петите от Аболи. На борда се намираха неколцина от оределия екипаж, виснали по релинга с вперен към сушата завистлив поглед. Нямаха търпение да се присъединят към грабежа.
— Къде е капитанът? — попита Том.
— Отнесоха го в каютата му.
Том се понесе към кърмата и когато стигна вратата на каютата, един ужасяващ стон го накара да замръзне. Остана така, с протегната дясна ръка, без да има сили да отвори вратата. Какъв ли ужас го очаква зад нея! Аболи застана отстрани и внимателно я открехна. Том погледна вътре.
Под кърмовите прозорци, където светлината бе най-силна, имаше дървена решетка. На нея бе проснат възнак баща му. Над него бе надвесен доктор Рейнолдс. Носеше черния си редингот — обичайното операционно одеяние. Дебелият груб плат на дрехата бе позеленял от времето и твърд от засъхналата по него кръв. Докторът се потеше обилно, в задуха на тясната каюта. Вдигна поглед към Том и каза:
— А, добре! Влизай, момче! Не стой там така опулен! Трябва ми още един чифт здрави ръце! — добави той сухо и започна да навива ръкави над лактите.
Том пристъпи напред, с налети с олово крака и застана край решетката, загледан в осакатеното тяло на баща си. Остра миризма на спирт изпълваше каютата. Един от помощниците на доктора тикаше гърлото на бутилка от три кварта 69 ром в устата на баща му. Течността се стичаше по бузите и косите. Той се давеше и макар че бе в полусъзнание, правеше опити да извърне глава.
69
Кварта — мярка за обем равна на 1172 милилитра.
Том грабна бутилката.
— По-внимателно, непохватен дръвник, такъв! Ще го удавиш.
— Той има нужда от рома, за да не усеща болката — възрази помощникът.
Том не му обърна внимание, а вдигна главата на баща си с такава нежност, сякаш бе на малко дете. Поднесе шишето внимателно, за да може да отпива по малко и да преглъща.
Погледна към краката му. Рейнолдс ги бе пристегнал в средата на бедрата с кожени ремъци, за да може с помощта на тия турникети да ограничи кръвоизлива, но раните продължаваха да сълзят. Под решетката бяха поставили кофа за кръвта и непрестанното кап-кап звучеше в ушите на Том като воден часовник, отброяващ изтичащите секунди на бащиния живот.
Рейнолдс приключи приготовленията си и взе от платнения несесер с инструменти, един скалпел с дръжка от слонова кост. Започна да разрязва прогизналите с кръв парцали, останали от крачолите. При вида на показалото се отдолу месо, Том пребледня и за малко да загуби свяст.
Взривът бе охлузил плътта и тя бе добила вид на кълцан черен дроб. Пясък и коралови частици бяха набити в нея сякаш с мускет. Костни частици стърчаха като кремъчни остриета на стрели. Рейнолдс опипа краката. Те бяха меки и сякаш безкостни под натиска на пръстите му. Присви устни и поклати глава.
— Ще трябва да ги отстраним. И двата. Не мога да ги спася.
— Не! — викна Том. — Няма да го лишите от крака! Никога след това няма да може да язди кон или да командва кораб. Не можете да сторите това!
— Тогава ще умре. Краката ще загният и той ще умре от гангрена до една седмица или още по-бързо, ако има късмет. — Кимна към помощниците си. — Хванете го!
Аболи пристъпи напред и Рейнолдс му каза:
— Да, и ти! Трябват силни ръце. — Избра един скалпел, който за Том приличаше повече на касапски нож и опита остротата му на собствения си палец. Том забеляза петънцата ръжда там, където не е била измита добре по-раншна кръв. — Мастър Том, ти ще трябва да държиш главата му. — Рейнолдс му подаде едно парче дърво. — Това го сложи между челюстите. Трябва да има какво да захапе, защото иначе ще си счупи зъбите.
Натопи една гъба в съда с гореща вода, който държеше единият му помощник и избърса отчасти кръвта и мръсотията от левия крак на Хал, за да види къде да направи първия разрез. После пристегна още турникета и прокара острието по изпънатата кожа. Тя бе разрязана и Том, който държеше дървото в устата на баща си, усети как тялото му се сгърчва и извива нагоре, а всеки мускул и сухожилие в него се опъват сякаш от кабестан.
Ужасяващ вик излезе от устата на Хал, а челюстите му се впиха в дървото и го направиха на трески. Том се опита да задържи мятащата се насам-натам глава, но баща му бе обладан от силата на луд.
— Дръжте го здраво! — ръмжеше Рейнолдс, като продължаваше да реже, а Аболи и вторият помощник се мятаха из каютата, в ритъм с бесните конвулсии. Том чу как стоманеното острие стигна бедрената кост дълбоко под плътта. Рейнолдс бързо остави настрана ножа и взе тънки здрави конци, с които привърза отрязаните краища на кръвоносните съдове, от които кръвта си изтичаше въпреки турникета. Течеше като река в кофата под дървената скара. Том не можеше да повярва, че е възможно в едно тяло да има толкова много кръв.