Мусон
Шрифт:
— Бог ми е свидетел, че не знаехме! — викна разгорещено Мустафа.
Том наклони глава и погледна небето. После сухо отвърна:
— Бог изглежда не желае да свидетелства. Ето защо, аз ви определям глоба от шестдесет и пет хиляди златни динара, която, по една щастлива случайност, точно съвпада с размера на сумата, открита в джонката при залавянето ви.
Мустафа изквича ужасен от тази чудовищна несправедливост, но Том се извърна и каза на пазачите:
— Освободете ги! Пуснете ги на джонката и да се махат! Да вземат всички жени и деца със себе си! Арабският доктор Бен Абрам, също ще тръгне с тях, но нека преди това го доведат при мен!
Когато лекарят пристигна,
— Мустафа, капитанът на джонката прие да ви отведе до Занзибар. — Том махна с ръка към малкия кораб, закотвен в лагуната. — Вече взема жените и децата.
Загледаха бежанците, качвани на кораба, стиснали в ръце бебета и жалки вързопи с имуществото си.
Бен Абрам поклати тържествено глава.
— Аз благодаря от все сърце, но истинските заслуги ще бъдат отбелязани от Аллах срещу името Ви. Още сте млад, но ще станете могъщ. Видях Ви в битка. Всеки, който може да победи Ал Ауф е истински воин. — Замълча за миг и продължи: — Отношението Ви към по-слабите, към вдовиците и сирачетата, показва, че използвате силата си с разум и чувство, а това ще Ви направи велик.
— И Вие сте човек с голямо сърце — отвърна Том. — Гледах Ви, как се грижите за болни и ранени, дори и за ония, които не следват повелите на вашия Пророк.
— Бог е велик — каза Бен Абрам. — В неговите очи всички заслужават милост.
— Дори и децата.
— Особено децата — съгласи се Бен Абрам.
— Ето защо, стари татко, сега ще ми кажете каквото знаете за моя брат и каквото скривате до тоя момент!
Бен Абрам се стресна и погледна Том в очите, но той отговори твърдо на погледа и лекарят сведе глава.
— Вие знаете името на човека, който е купил братчето ми от Ал Ауф — настоя Том. — Знаете го!
Бен Абрам почеса брадата си и погледна към морето. Най-накрая въздъхна и каза тихо:
— Да, знам го, но той е могъщ човек от царско потекло. Не мога да го издам. Затова не Ви казах името му, макар че Ви съчувствам. — Том запази мълчание и остави стареца да се пребори със съвестта си и чувството си за дълг. Най-после той промълви: — Вие знаете името му. — Том го погледна объркан. — Заловихте една от джонките му — припомни Бен Абрам.
Лицето на Том се проясни.
— Ал Малик! — възкликна той. — Принц Абд Мухамад ал Малик?
— Аз не съм произнасял името му! — каза Бен Абрам. — Не съм предал моя принц!
— Значи лаката рупии на борда на неговата джонка наистина е била предназначена за откупуване на моя брат, както и предполагахме? — попита Том.
— Не мога да кажа, че е така — разроши брада Бен Абрам, — но и не казвам, че не е.
— И двамата с баща ми бяхме убедени в това, но не мога да разбера, как така Дори е пуснат от острова, преди да са пристигнали парите. Не мога да повярвам, че Ал Ауф ще се довери на когото и да е и ще изпрати такъв ценен роб като Дори, преди да му е платено изцяло за него.
Старецът отговори:
— Принцът е най-могъщият човек в цяла Арабия, ако не смятаме по-възрастния му брат — самия халиф. Ал Малик не знае броя на корабите си и теглото на златото си, числото на войниците и камилите, на робите и жените си. Славата му се простира от могъщата река Нил до северните пустини, на изток до империята на Великия Могул, на запад до забранените гори на Африка, а на юг — до земите на Монаматапа.
— Искате да кажете, че Ал Ауф му е имал такова доверие?
— Искам да кажа, че Ал Ауф не се доверяваше на никое живо същество, освен на принц Абд Мухамад ал Малик.
— Когато си тръгнете оттук, Бен Абрам, Вие ще отидете в Ламу, където управлява Ал Малик, нали?
— Да, ще се прибере в Ламу — потвърди старецът.
— И може би пак ще видите моя брат?
— Всичко е в ръцете Божии.
— Ако Бог позволи, ще предадете ли на брат ми една вест?
— Вашият брат е много красиво и храбро момче — усмихна се Бен Абрам при спомена за него. — Аз го наричах моето малко червено лъвче. Заради добрината, която проявихте към мен, както и заради моята привързаност към него, аз ще му предам вашата вест.
— Кажете на брат ми, че ще остана верен на смъртоносната клетва, която съм му дал. Никога няма да я забравя, дори и в смъртния си час.
67.
Дориан седеше на сламеника, проснат върху каменния под. Единствен източник на свеж въздух бе тесният процеп срещу него. Оттам проникваше по някой порив на мусона и правеше задуха донякъде поносим. Когато наостреше слух, дочуваше гласовете на другите затворници, оковани в килиите по протежение на тесния коридор. Приглушеният им ропот избухваше от време на време в ядни викове срещу пазачите араби или в гневни разправии помежду им. Бяха като натъпкани в тесни клетки кучета, а гнетящата жега превръщаше тези по природа агресивни моряци в истински убийци. Предния ден бе чул страхотна караница в съседната килия, а после един от затворниците бе удушен, под окуражителните възгласи на съкилийниците си. Дориан потръпна при тоя спомен и се отдаде на заниманието, с чиято помощ разчиташе да надвие мъчителното еднообразие на пленничеството. Дълбаеше името си в стената, като за целта използваше брънка от оковите на краката си. Мнозина негови предшественици бяха оставили спомен за себе си в меките коралови блокове на стената.
— Може би някой ден Том ще види този надпис и ще разбере, какво се е случило с мен — прошепна той и продължи да чегърта стената.
Тъмничарите го оковаха едва предния ден. Отначало го оставиха свободен, но вчера го хванаха при опит да се измъкне през амбразурата. Дориан не се обезкуражи от тридесетте фута, разделящи процепа от земята и бе успял да провре горната част от тялото си през отвора, когато зад гърба му се разнесоха уплашени викове и тъмничарите го вмъкнаха обратно за глезените.
Държаха го здраво, а той се мяташе като риба на сухо.
— Ал Ауф няма да има милост за нас, ако неверническото кутре се нарани. Донесете окови! — Един ковач смали прангите, за да не се изхлузват от тънките му глезени. — Гледайте желязото да не го прежули! Ал Ауф ще убие всеки, който одраска кожата му или откъсне и косъм от червената му коса.
Ако не се смятат оковите, отнасяха се към него внимателно и с уважение. Две забулени жени го извеждаха всяка сутрин на двора, въпреки съпротивата му. Събличаха го, мажеха тялото му с благовонни масла, а после го къпеха в един басейн с дъждовна вода. На борда Дориан бе карал по цели месеци без баня. От една страна, нямаше достатъчно вода за подобни глезотии, а от друга, всички моряци бяха убедени, че прекомерно честото миене лишава кожата от естествените й мазнини, поради което е нездравословно. Мюсюлманите проявяваха някаква неестествена слабост към прекомерните грижи за личната хигиена — Дориан ги гледаше, как се мият по пет пъти на ден, преди да извършат ритуалните си молитви — и макар това да бе очевидно опасно за здравето му, нямаше как да се спаси от всекидневното водно мъчение. Дори започна да очаква с нетърпение тия проблясъци в отегчителното всекидневие на пленничеството и всеки следващ път, изразяването на дълбока неприязън към изтезанието му струваше все по-големи усилия.