Мусон
Шрифт:
Свиренето секна от веднъж. Ослуша се, но друго не последва. Понечи да извика, но си даде сметка, че това може да привлече нечие внимание. Задържа езика зад зъбите, макар той да подскачаше и пареше там като живо въгленче.
Изведнъж край отвора в стената се чу драскане и гласът на Том прошепна:
— Дори!
— Том! О, знаех си,
— Ш-шт, Дори! По-тихо! Можеш ли да излезеш през прозореца?
— Не, Том, прикован съм към стената с верига.
— Не плачи, Дори, ще те чуят!
— Не плача. — Дориан натика пръсти в устата си, за да заглуши риданията.
Главата на Том се показа в отвора.
— Дръж! — Дориан преглътна последното ридание и протегна две ръце през отвора. — Дай ръка! — Том се мъчеше да се провре през тесния процеп, но накрая се отказа.
— Нищо няма да стане, Дори! — Лицата им бяха само на стъпка разстояние. — Ще трябва пак да дойдем за теб.
— Моля те, не ме оставяй тук, Том! — примоли се Дориан.
— „Серафим“ е край брега. Татко, Аболи и аз, всички сме тук. Скоро ще се върнем да те вземем.
— Том!
— Не, Дори! Не вдигай такъв шум! Кълна ти се, ще се върнем да те вземем!
— Том, не ме оставяй сам! Том! — Брат му си отиваше. Не можеше да понесе това. Дориан дърпаше с все сила ръката му, за да го задържи.
— Пусни ме, Дори! Ще падна заради теб.
После от стената над тях се чу шум и някакъв глас викна на арабски:
— Кой е? Кой е там долу?
— Пазачите, Дори, пусни ме!
Изведнъж Дориан усети, как братовата му длан се изплъзва и в същото време от стената над него се разнесе мускетен изстрел. Разбра, че брат му е ударен, чу как тялото му пада надолу и се блъска със страхотен шум в земята.
— О, не! Моля ти се, Боже, не! — изкрещя Дориан. Опита се да протегне глава през процепа, за да разбере, дали брат му е убит, но веригата не му позволи.
Последва глъчка от гласове и безредни изстрели откъм горната част на стената. Скоро бъркотията обхвана целия гарнизон. След няколко минути чу арабски говор под прозорчето.
— Няма никой! — викнаха отдолу към пазачите на стената.
— Сигурен съм, че го улучих! — отвърнаха отгоре. — Там трябва да е.
— Не, няма никой… но виждам следи от падането му.
— Трябва да е избягал в гората.
— Кой беше?
— Франк. Лицето му беше съвсем бяло на лунната светлина.
Гласовете заглъхнаха към гората. После Дориан чу нови викове и мускетни изстрели, както и шум от лутащи се из гората хора. Постепенно цялата дандания се отдалечи.
До края на нощта Дориан седя на прозорчето. Чакаше и се ослушваше. Постепенно искриците надежда гаснеха една по една, а когато бледата зора освети залива и океана, от „Серафим“ нямаше и помен. Едва тогава той се примъкна върху овчата си кожа и зарови лице в копринената възглавница, за да задуши риданията и да попие в нея сълзите си.
70.
По пладне дойдоха да го вземат. Двете жени, които се бяха грижили за него, хълцаха и ридаеха, че ще бъдат освободени от всекидневното си задължение, а свалилият веригата тъмничар каза с дрезгав глас:
— Върви си с Бога, малка маймунке! Няма вече кой да ни разсмива.
Бен Абрам го отведе при Ал Ауф, който чакаше с ръце на кръста и щръкнала от яд брада:
— Какви франкски кучета са идвали нощес да душат около клетката ти, кутренце? — попита той.
— Нищо не знам. — Макар още да се чувстваше изоставен, а сълзите да напираха в очите му, Дориан нахлузи маската на предизвикателството. — Спях дълбоко и нищо не съм чул. Може би дяволът ви е пратил лоши сънища. — Никога не би издал Том.
— Няма да търпя нахалството ти нито миг повече. — Ал Ауф пристъпи по-близо. — Отговаряй, дяволско семе! Кой беше на прозореца ти снощи? Пазачите са те чули да разговаряш с някого.
Дориан гледаше смълчан нагоре към лицето му като събираше слюнка в устата си.
— Чакам! — заплашително промълви Ал Ауф и сведе лице към неговото, докато приближи на един-два инча.
— Няма да чакаш дълго! — уведоми го Дориан и се изплю право в лицето му. Пиратът се дръпна смаян, после чертите му се изкривиха от необуздан гняв и той измъкна крив нож от пояса си.
— Никога вече няма да можеш да направиш това! — закле се той. — Заради тая работа ще ти изтръгна неверническото сърце!
Когато замахна, Бен Абрам се втурна напред. За възрастта си, той беше твърде пъргав и силен. Хвана китката на Ал Ауф с две ръце и макар силите да не му позволиха да спре удара, той го отклони от гърдите на Дориан. Бляскавият връх на оръжието се заби в белия ръкав на робата му и направи гладък срез в плата.
Ал Ауф политна назад, изненадан от неочакваната съпротива. После блъсна презрително възрастния човек на земята.
— Ще си платиш затова, дърт глупак! — каза той и го прескочи.
— Господарю, не наранявайте това дете! Спомнете си пророчеството и златото! — примоли се Бен Абрам, хванал ръба на пиратската роба. Корсарят се поколеба. Предупреждението стигна до съзнанието му. — Да загубите цяла лака рупии — настояваше Бен Абрам. — Рискувате да Ви стигне проклятието на Свети Темтем, ако го убиете.
Ал Ауф се измъчваше в терзания, а устните му бяха извити в гримаса и ръката с ножа потрепваше. Погледна Дориан с такава омраза, че куражът на момчето най-после се изпари и то се сви до стената.
— Слюнка на неверник! Това е по-лошо от свинска кръв! Той ме омърси! — Ал Ауф раздухваше разколебания си гняв. Отново тръгна напред, за да замръзне при звука на един заповеднически глас:
— Спри! Хвърли ножа! Що за лудост е това? — Принц Ал Малик запълваше вратата на помещението. Привлечен от крамолата, той бе дошъл откъм разположената в съседство спалня. Ал Ауф пусна ножа и се просна върху каменните плочи.
— Простете ме, благородни принце! — заломоти той. — Шейтанът ми взе ума за миг.