Мусон
Шрифт:
— Би трябвало да те изпратя на посещение в собственото ти лобно място — студено констатира Ал Малик.
— Аз съм само прах под вашия поглед — захленчи Ал Ауф.
— Детето вече не е твоя собственост. То ми принадлежи.
— Ще изкупя своята глупост, както пожелаете. Само не ме лишавайте от своето благоволение, велики принце!
Ал Малик не си даде труд да отговори, а погледна към Бен Абрам.
— Заведи веднага момчето на брега и да го качат на борда на джонката ми! Капитанът го очаква.
Двама от свитата на принца придружиха Дориан до брега, а Бен Абрам го водеше за ръка. Дориан беше бледен. Стискаше зъби в усилието си да запази безизразно лице. Не проговориха, преди да стигнат брега, където една лодка очакваше Дориан, за да го откара до закотвената в лагуната джонка. И тогава Дориан помоли:
— Ела с мен, моля те!
— Не мога — отвърна старецът и поклати глава.
— Тогава, само до джонката! Моля те! Ти си едничкият приятел, който ми остана на тоя свят.
— Добре, но само до джонката! — Бен Абрам влезе в лодката и Дориан се притисна до него.
— Какво ще стане сега с мен? — попита той шепнешком.
— Каквото е наредил Бог, лъвчето ми! — отвърна топло Бен Абрам.
— Ще ми направят ли нещо? Ще ме продадат ли на друг?
— Принцът ще те остави завинаги при себе си — увери го докторът.
— Защо си така сигурен? — Дориан отпусна глава върху ръката на Бен Абрам.
— Защото такова е пророчеството на Свети Темтем. Той никога не би се разделил с теб. Твърде ценен си за него.
— Какво е това пророчество? — Дориан се изправи и погледна стареца в лицето. — Всеки все за него приказва, но никой не ми е казал какво е.
— Още не е дошло времето да научиш. — Бен Абрам натисна детската глава назад върху ръката си. — Един ден всичко ще ти стане ясно.
— Защо не ми кажеш сега?
— Може да се окаже опасно, да знаеш отсега. Трябва да проявиш търпение, малкия!
Лодката се удари в борда на джонката. Неколцина мъже очакваха Дориан.
— Не искам да отивам — притисна се той към стария лекар.
— Такава е волята Божия! — Старецът нежно разтвори детските пръсти. Моряците се наведоха и го вдигнаха на палубата.
— Моля те, остани още малко с мен! — каза Дориан, вперил поглед надолу към лодката.
Бен Абрам не можа да му откаже.
— Ще остана с теб, докато потеглите — съгласи се той и последва Дориан в приготвената за него малка каюта. Седна до момчето на тюфлека и измъкна от пояса си една кесийка.
— Изпий това — подаде му той малко зелено шишенце.
— Какво е то?
— Ще уталожи болката от нашата раздяла и ще ти помогне да заспиш.
Дориан изпи съдържанието на шишенцето и сбърчи лице.
— Вкусът му е ужасен.
— Като миша пикня ли? — усмихна се Бен Абрам, а Дориан избухна в смях, който доста приличаше на ридание и се хвърли в прегръдките на стареца.
— А сега си легни! — Докторът го бутна на тюфлека и двамата потънаха в тих разговор. После клепачите на Дориан започнаха да се отпускат. Цяла нощ не бе спал и постепенно отстъпи пред напора на умората и опиата.
Бен Абрам погали главата му за последен път.
— Върви с Бога, дете мое! — промълви той тихо, надигна се от тюфлека и излезе на палубата.
71.
Топуркането на боси крака над главата му и движението на корпуса през водата, когато джонката вдигна платна, събудиха Дориан. Огледа се за Бен Абрам, но той си бе отишъл. Вместо него, край тюфлека клечеше непозната жена. С черното си одеяние и фередже приличаше на притаен лешояд.
Дориан се надигна замаян и се дотътри до малкото прозорче. Навън беше тъмно и звездните отражения танцуваха по повърхността на лагуната. Свежият нощен въздух облъхна лицето му, събуди го и проясни донякъде съзнанието му. Понечи да излезе на палубата, но жената се изправи и препречи пътя му.
— Не можеш да излизаш оттук, освен ако принцът те повика.
Дориан поспори с нея известно време, но скоро се отказа от безплодните усилия и се върна при прозорчето. Наблюдаваше как се изнизват стените на крепостта, блестящо бели под лунната светлина, а джонката напусна лагуната и пое по протока към открито море. След това усети палубата да се надига под краката му при срещата на кораба с първата вълна. Джонката се насочи на запад и осветения от луната остров изчезна от погледа му. Остави прозорчето и се хвърли по очи на тюфлека.
Жената в черно пристъпи и захлопна тежкия дървен капак. В този момент наблюдателят на палубата, застанал точно над главата на Дориан извика така внезапно, че той подскочи:
— Каква лодка сте?
— Рибарски лодки с нощния улов — се чу в отговор. Гласът бе приглушен от разстоянието и затворения капак на прозорчето, но сърцето на Дориан подскочи в гърдите му и затуптя в радостна възбуда.
— Татко! — прошепна той. Макар да бе говорил на арабски, той разпозна гласа на секундата. Хвърли се през кабината и направи опит да се добере до прозореца, но жената го сграбчи.
— Татко! — закрещя той и започна борба с жената, но тя бе яка, с огромни гърди и мек корем. Макар и дебела, оказа се много силна. Хвана го през гърдите и го хвърли обратно върху тюфлека.
— Пусни ме! — развика се Дориан на английски. — Това е баща ми. Пусни ме при него.
Жената го натискаше върху тюфлека с цялата си тежест.
— Не можеш да излизаш от каютата! — грухтеше тя. — Това е заповед на принца.
Дориан се побори още малко, но накрая замря. Баща му се обади отново: