Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Фаръл си поръча писия в масло, с много подправки и лимон. За цял живот си беше отял на замразени храни, готови ястия, сухи закуски. Време беше за промяна. Вече си състави плана за деня… не, по дяволите, за остатъка от живота си. Веднага щеше да започне по друг начин — ще се прибере, ще изведе Барт на дълга разходка, ще почисти хола, ще измие съдовете, ще направи две-три коремни преси (без да се престарава от първия ден), после ще си забърка една-единствена чаша свръхсухо мартини с джин „Бомбайски сапфир“ и ще гледа фойерверките от
А утре първата му работа ще бъде да подстриже тази проклета грива, после ще се обади на някои колеги, ще си възстанови контактите. Връща се в занаята.
Глицки се добра до Монтерей в един и двайсет и пет минути. Нат убеди капитана на катера да позабави следобедното плаване, за да изчака сина си. В края на краищата, така капитанът щеше да има още петима клиенти наведнъж — по двайсетачка на глава. При това пари на Ейб, а Нат ги харчеше с удоволствие. Нали затова бяха парите, макар и като по-млад да беше настроен по-иначе. Е, човек цял живот се учи.
Другите трима кандидати да гледат китовете в океана не възразяваха, стига да не се забавят прекалено.
В два часа бяха на четири мили от брега, яркото слънце се отразяваше в спокойната вода. Айзък седеше със скръстени крака върху намотано котвено въже и оглеждаше хоризонта с бинокъл. Джейкъб си дочиташе романа на ужасите, малкият Орел упражняваше някои движения от хип-хопа, а другите пътници се забавлявала от сърце, докато го гледаха. Неговият преносим касетофон беше поставен върху дървена маса по средата на палубата. Нат се изпъна на една от скамейките и побърза да заспи.
Глицки дъвчеше пържена риба и се мотаеше между носа и кърмата. Не можеше да си намери място. Нищо чудно да остане и без работа.
Не спомена за това. Моментът не беше подходящ. За Бога, случи ли се, ще има време да им обясни. Премного време.
Не се заблуждаваше. Не искаше да бъде тук и сега, с момчетата, с баща си — единствените близки хора, останали му на този свят. Какво означаваха тези чувства? И преди всичко — защо дойде тук, за да види за десетина секунди някой тлъст морски бозайник? Не го свърташе.
И без това никому не беше необходим. По-добре да беше оставил момчетата с баща си и да…
— Ей, тате!
— А?
Извъртя се стреснато. Професионална деформация. Айзък го повика. Провери какво правеха другите двама. Единият четеше, другият си танцуваше. Всичко е наред. Върна се по палубата при сина, който потупваше с длан по релинга на катера.
— Гледах те. Какво става? Нали разбираш, и синът ти може би иска да знае за какво си мислиш?
Въпросът се стовари върху Глицки като юмрук в ребрата.
— Не знам, Айзък. Май си мислех, че трябва по-често да съм при вас — излъга Глицки. — Повечко неща да правим заедно.
Веднага разпозна недоверчивото изражение на момчето.
— Не — каза Айзък, — сега ми приказваш като по-голям. Питам за какво мислиш наистина?
Глицки
— Наистина ли?
— Ами да. Какво ти минава през главата? Светът какъв е за тебе?
— А _този_ въпрос как го измисли?
— С Нат си говорим за такива неща. С _твоя_ татко.
— Ъхъ, Нат ми е баща…
— А ти защо не искаш с _нас_ да си приказваш за тези работи? Нали се сещаш — откак мама си отиде, все правиш каквото е редно. С нас, с работата, във всичко. Все едно нищо не те засяга отвътре.
— Много неща ме засягат — възрази Глицки. — Всякакви. Например, ти.
— И какво?
Глицки въздъхна.
— Ами, че не искаш една дума да ми кажеш. Всичко е борба за територия, всичко е разправия, все нещо не ти е по нрава…
Неговият шестнайсетгодишен син слушаше и кимаше в съгласие.
— То е защото ми приказваш, само ако трябва да свърша някаква работа. И вкъщи си като ченге.
— Аз съм си ченге, Айзък. А ти за какво искаш да си говорим?
Момчето преглътна с усилие.
— Де да знам. Защо не ми кажеш по някой път: „Ей, здрасти. Как я караш?“. Нещо такова.
Глицки вдигна глава. Насреща беше празният, безкраен син хоризонт, а той беше тук, носеше се по огромния океан с най-големия си син, подал му ръка, за да го изтегли в спасителната лодка. Да му се не види, какво още чакаше?
Усети как лицето му започна да се разтяга в истинска усмивка.
— Добре де. Здрасти. Как я караш?
Дори за този град, стъписан от трагедии и насилие, злощастната смърт на сенатор Лорета Уейджър в мига на най-голямата й победа, беше жесток удар. В средата на седмицата щеше да пристигне президентът на Съединените щати, за да присъства на погребението с държавни почести. Кметът Конрад Ейкън обяви едномесечен траур в Сан Франциско.
Филип Мохандас вече успя да предложи ново име за проекта „Хънтърс Пойнт“ — „Мемориален младежки център Лорета Уейджър“, предназначен за децата и юношите в неравностойно социално положение. Изглеждаше твърде вероятно той да оглави центъра.
Председателят на националния комитет на Демократическата партия заяви, че скоропостижната кончина на сенатор Уейджър връща в самото начало търсенето на достоен кандидат за вицепрезидентския пост в следващите избори. След героичната й лична намеса в задържането на Кевин Ший, просто й била постлана пътеката към тази кандидатура.
„Тя беше изключителна жена — заяви председателят, — със забележително лично достойнство, с неопетнена честност и съпричастност към проблемите на обикновените хора, отличаващо я от всички други съвременни политици. Тя не беше преди всичко политик, опираше се на традиционните ценности и проявяваше искрено чувствата си, но и в същото време успяваше да се извиси над тълпата. Убеден съм, че ако пожелаеше, тя можеше да стане първата жена, президент на Съединените американски щати“.