Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Морган ги успокои с жест.
— Няма да ви забавим. Най-много пет минути.
Фаръл, познаващ града къде по-добре от Симз, веднага се сети какво става около сборния пункт на шествието, затова избра обиколен път през „Портола“ и „Туин Пийкс“, като се надяваше да мине през Ашбъри и да стигне до парка. Останалото разстояние можеше да извърви пеша. Предполагаше, че във всеки случай друго не му остава.
Тъкмо подминаваше една бензиностанция на Седемнайсето, когато чу сигнала на пейджъра. Обърна, спря, изскочи от колата и се хвърли към телефонния
— Значи водите сенаторката? Лично ли ще дойде?
Фаръл още не си позволяваше да повярва.
Глицки го прекъсна сърдито:
— Кажете ми адреса. Нямаме никакво време. — Изслуша, Фаръл и отбеляза: — Че това е точно по средата… нали оттам ще тръгне шествието.
— Точно така, а по радиото казаха, че са отцепили парка с кордон. Откъде идвате?
— Пасифик Хайтс.
— Ще трябва да обикаляте, може би отгоре, по „Джуда“.
Глицки му благодари.
— Ще ми отнеме само десетина минути.
— Не разчитайте на това. Между другото, идеята ви да се измъкнем, ако изпреваря федералните…
— Е?
— Не е добра. Не и днес.
Симз говореше с друг мъж, според табелката фамилията му беше Флорио. Ивиците по ръкава явно означаваха, че има по-висок чин и власт в своята част. Отново обясни проблема си — гвардейците бяха длъжни да ги пропуснат през редиците си, трябваше да извършат арест. По федерална заповед. Един от най-издирваните престъпници. Веждите на Флорио се надигнаха.
— Да не е Кевин Ший?
Щом чуха това име, Морган и Ешър се изпънаха и се превърнаха целите в слух.
Тя се озърна наляво и надясно, после изгледа втренчено Флорио.
— Няма да обсъждаме това. Сега можем ли да тръгваме?
Върна се в колата, а Морган и Ешър ги придружаваха от двете страни.
— Трябваше вече да е тук — каза Кевин.
— Може да е попаднал в задръстване.
Не можеше да се спре, току подръпваше щората с пръсти и надничаше надолу. Мелъни я измъкна от ръката му.
— Седни. Хайде, Кевин. Като зяпаш, с нищо няма да си помогнем.
— Но и като _седя_, с нищо няма да си помогнем.
— Ще седиш, за да чакаш Уес. Ще дойде.
Кевин започна да щрака с пръсти, нервите му го измъчваха жестоко.
— По-добре да бяхме…
— Ей! — Опря пръсти в устните си. — Правим най-доброто. — Наведе се да го целуне. — Обичам те. Просто чакай. Уес ще се появи. Всичко ще бъде наред.
Тъкмо пак посягаше да размести щората, за да погледне към парка. Прозвуча звънецът от входната врата на блока.
— Ето го — промълви Мелъни и тръгна към бутона за отваряне на вратата.
Понечи да го натисне, а Кевин скочи към нея.
— Чакай!
Застана до един от страничните прозорци. Надникна надолу.
— Добре. Той е. Поне ми се струва, че е той… досега не съм го виждал с костюм.
— Кевин, а кой друг може да е? Никой не знае, че сме тук.
Той я изгледа.
— Най-повтаряните последни думи в живота.
Съгласно заповедта на своя командир, Морган и Ешър останаха на новите си постове до колата
Симз прати в парка един от хората си, понесъл радиотелефон и куфарче. Нареди му да намери достатъчно високо място, откъдето да вижда добре прозорците на четвъртия етаж, откъм фасадата, ако ще да е дърво или телефонен стълб. Възникне ли необходимост, ще получи съответната заповед за действие. (И резервната група се движеше насам, но с днешния хаос по улиците Симз не искаше да ги чака. Другите може и да не срещнат готов да помогне Флорио.)
С останалите двама си пробиха път през сякаш пулсиращата напред-назад тълпа по улицата и най-сетне стигнаха дворчето с изглед към парка и главния вход на сградата. Натисна наведнъж всички звънци за първия етаж, някой й отвори вратата.
— Лесна работа — промърмори и махна на мъжете да влизат.
А Морган и Ешър охраняваха празната кола — единствената, която се виждаше по „Станиън“. Хората я заобикаляха. В далечината се чуваше нечий усилен от високоговорител глас, шествието щеше да потегли всеки момент.
— Ей, човече, на кой е тая кола? Десет квартала се влача пеша дотука, натъртих си петите. Разправяха, че нямало никакви коли да пускат насам. Иначе и аз щях да дойда с мойта.
Морган не биваше да разговаря с хора от тълпата, освен за да ги упътва. Но този едър мъжага имаше дружелюбно лице и широка усмивка, водеше жена си и хлапетата, само и само да подкрепи правото дело. Такъв човек едва ли се заяждаше сериозно. Не всеки беше готов да размаха томахавката.
— На ФБР е — обясни Морган и добави: — Спипали са Кевин Ший в ей оня блок. Ще го арестуват.
— Алелуя! — възкликна мъжът и усмивката му грейна. — Значи няма да се бъхтим чак до Градската палата. Тука оставаме, тъкмо да си починат краката ми. — Обърна се към околните, за да сподели добрата вест. — Ей, всички ли чухте? Хванали са Кевин Ший. — И посочи: — Точно там.
Горе, отново пуснали резето, Кевин, Мелъни и Уес стигнаха до извода, че даже с тълпата отвън, шансовете им бяха несравнимо по-добри, отколкото да посрещнат въоръжените, агресивни и обичащи стрелбата копои от ФБР.
Най-вероятно никой, освен групата на ФБР, дори не предполагаше къде могат да се намират. Щяха да се слеят с малкото бели лица в човешката маса, а Уес ги увери, че има много повече бели, отколкото би очаквал. Всеки, решил да понесе плакат, да предаде послание или да защити някаква кауза, идвал да се включи в купона.
Кевин щеше да носи скиорската шапка. Ще се измъкнат от напеченото положение и ще чакат на някое по-безопасно място Глицки пак да ги потърси по пейджъра.
Симз поговори от фоайето на блока със своя снайперист и реши да му даде още няколко минути, от които той се нуждаеше, за да заеме позиция. После с двамата си сътрудници щеше да се качи горе и да залови Ший. Но стрелецът малко трудно би останал незабележим за тълпата, какво остава пък да си избере огнева позиция. Тя отсече, че му дава най-много десет минути. И ако се справи по-рано, веднага да й съобщи.