Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— Няма. Това ще я смаже, ще зачеркне кариерата й, ще унищожи всичко, за което е работила упорито…
— Не — отсече Глицки, — ще зачеркне _твоята_ кариера.
Тя се изсмя навъсено.
— Ейб, не ставай смешен, не е заради мен… — Бавно го притискаше, скъсяваше разстоянието. Наглед разколебана, непоклатима в душата си. — _Всичко_ е за Илейн. Само за нея.
Вече почти го натика в капана, не му оставяше изход — но той не искаше да стига докрай, освен ако тя го принудеше. А тя точно това правеше.
Беше
Но тя не искаше да се откаже от закрилата си над Илейн. _Не беше способна_ да се откаже. Никога не бе и помисляла да намеси Илейн по такъв начин, но сега излизаше, че не й остана избор. Поне ще се измъкне от тази безизходица с Ейб. Така можеше да спаси всичко…
Лорета Уейджър извая живота си с каквато глина имаше под ръка, без да остави и трошица неизползвана. Имаш ли тайна, криеш ли нещо важно, къташ си го, докато назрее моментът за най-силния удар.
Дойде и това време.
Опря се върху страничната облегалка на креслото, уморена да носи товара си.
— Ти не знаеш, Ейб, ти нищо не знаеш. — Най-сетне сълза се стече по бузата й. — Ейб, не можем да навредим на Илейн. И не можем да позволим да я наранят. _И двамата_ не можем…
— Не намесвай пак Илейн — нетърпеливо я прекъсна той. — Не за нея сега си…
Тя плесна гневно по кожата на креслото.
— Чуй ме, мътните те взели! Все за Илейн говорим. Само за нея.
Остави го да се подготви. Наблюдаваше, за да не пропусне мига на прозрението. Секунда. Две.
— Какво приказваш?
Тя помълча.
— Помниш ли, че предпочетох Дейн Уейджър пред тебе? Да не мислиш, че го исках _за себе си_? — Тя поклати глава решително. — Не исках насила да те женя за себе си. Дадено, ти не беше готов да го направиш само заради мен. Не разбираш ли? Имах нужда от някой, който да се реши. И Дейн беше готов.
Никаква реакция. Сякаш попаднаха в стопкадър на филм. И след един удар на сърцето лицето на Глицки се отпусна безволно.
Лорета кимаше, обляна в сълзи. Изправи се и плахо прекрачи до него.
— Тя е _твоя_ дъщеря, Ейб. _Илейн е твоя дъщеря._
— Махай се!
— Ейб!
Незнайно как бе стигнал другия край на стаята. Горещината пулсираше в бузите му. Настръхна ужасно. Нещо го прободе в лявата ръка, като че сърцето му щеше да спре…
— Ейб, моля те…
— Мамка му, мамка му…
Тежка чаша на бара. Посегна, стисна я. Невъзможно. Не можеше да се опомни.
Трясък на паркета. Разхвърчали се кристални парчета.
— СЕГА ЛИ МИ КАЗВАШ?
— Моля те, Ейб, не ми крещи. Моля те…
Въртеше се в кръг. Нямаше къде да отиде.
— По дяволите!
Още
— Ейб?…
Посочи я с пръст.
— Остани където си. Нито стъпка повече!
Тя чакаше, отпуснала ръце по тялото си.
Прегърбен в креслото, чуваше я да се движи из къщата.
Минаха минути.
И въпреки всичко, беше длъжен да направи това… да си свърши работата, но нямаше сили да помръдне. Знаеше си, че ще стигнат дотук. Но тя го разби, няма спор. Каза истината. Отдавна го човъркаше това усещане за близост, смътната увереност, че си приличат. _Илейн беше негова дъщеря._
Не успяваше да стане, за да отиде при Лорета и да я обвини. Боеше се от себе си, не знаеше какво ще направи.
Някой звънна на вратата. Шофьорът на лимузината.
Трябваше да стане.
Надигни се, Ейб, размърдай се!
Ако се изправи и види лицето й…
Отекнали по пода стъпки, звук от отваряне на вратата.
— Здравейте. Да, ще бъда готова след пет минути. Почакайте ме в колата.
Не можеше да й позволи това.
Не можеше и да я спре.
70.
— Хайде, Кевин, обади се. — Уес Фаръл стоеше, облякъл сако и вратовръзка, и говореше на телефона в кухнята. — Вече е девет и осем минути, не е сега времето да ми връзваш тенекии.
Телевизорът в хола работеше, включен на CNN. Предаваха на живо от околностите на павилиона „Кийзър“. В тази съботна сутрин цялата страна следеше събитията в Сан Франциско. Показаха два-три пъти Мохандас, с все същите изявления, че това е мирно шествие, послание към управниците на града, към ръководителите _на страната_…
Телефонът издрънча. Уес мигновено взе слушалката, изтърва я, пак я хвана, но накрая тя падна ни пода. Вдигна я.
— Кевин? Кажи ми адреса си.
— Остави това сега.
— Кевин, чуй ме. Имаме сериозни проблеми. Само ми кажи къде сте и веднага ще дойда при вас.
— Ти гледаш ли по телевизията какво става?
— Кевин, веднага ми кажи шибания си адрес!
— Какви проблеми имаме, Уес?
— Ще ти обясня, когато дойда. Казвай по-бързо.
Тонът на Кевин се промени.
— Нали продължаваме, както се уговорихме? По основния план…
Уес помълча. После изрече:
— _Къде сте?_
Кевин му обясни, каза номера на апартамента.
— На четвъртия етаж е, откъм фасадата. Прозорците гледат точно към парка. А там има поне един милион човека.
Уес се псуваше през целия път надолу към гаража. Трябваше само да продиктува на Кевин номера на пейджъра, който получи от Глицки, да му заповяда _незабавно_ да се разкара от апартамента и щом си избере друго място, да набере в пейджъра съобщение къде е, за да се срещнат там. Твърде дълго бе мързелувал, вдън земя да потъне дано!