Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Явно на хората им беше неприятно да говорят за случките, да си ги припомнят. Други не знаеха какво трябва да признаят, че са видели или пропуснали, изглежда се плашеха от присъствието на ченгетата. Грифин го забелязваше по лицата им, по напрежението. Никой не прекаляваше с приказките. Но беше длъжен да предаде доклада — небрежността с писането все погаждаше мръсен номер в най-лошия момент. Грифин сам си признаваше, че не прелива от идеи, но пък помнеше всяка подробност от направеното и беше способен бързо да обобщи важното.
В дванайсет без четвърт снощи,
На паркинга се усещаше силна миризма на печено кафе… но дали беше кафе? Носеше се с утринния бриз откъм залива. Грифин мина край моргата и новия затвор и влезе през задния вход, за да избегне досадата на детектора за метали.
Надникна във фоайето. Нямаше ги опашките от задържани нарушители, чакащи призовките си. Вероятно беше заради суматохата онази вечер. Нито знаеше, нито го интересуваше как се оправяше сега с тях шерифът, стига да не се мотаеха тук.
Само Ридли Бенкс седеше в отдела, скръстил ръце и изтегнал крака върху бюрото си. Като че спеше, може би след прекарана тук нощ. Грифин сложи вода за кафе на котлона, измъкна бележника и равните листчета от джобовете си и ги тръсна на бюрото, после си придърпа стола.
Телефонът в стаята на Глицки иззвъня. Грифин изчака следващия сигнал, чак тогава стана. На стената до празната рамка на вратата имаше заповед от началника на управлението, но той не погледна. Вдигна слушалката.
— Отдел „Убийства“, Грифин на телефона.
— Здрасти, Карл. Ейб се обажда. Как си?
— Ами музикантите си настройват китарите, мацките още не са дошли, пък и клиенти не се мяркат. Какво става?
— Искам да те помоля за една услуга. Как си с времето днес?
— Нищо особено не съм намислил. Дойдох да оправя доклада за снощи. Ти кажи кога да ти помогна — преди това, след това.
— Как мина? Открихте ли нещо?
Грифин приседна в края на бюрото на Глицки.
— Накратко — не. Хората бяха готови да се закълнат, че не са чули два изстрела.
Глицки помълча.
— Нали вече ми каза за тези хора. Още вчера, за онези старици…
— Да де, помня. Но не са чули два изстрела. Всяка чула по един изстрел. И доста други хора разправят, че чули един.
— И какво означава това?
— Да пукна, ако знам. Аз само записвам показания, нека юристите си блъскат главите. Вероятно нищо не означава. Някои са чули пукот от скапан ауспух, привлякъл им вниманието, после „бум“ и си рекли — аха, изстрел. Не знам каква е причината, ама хората не искаха да приказват излишно.
Добре де, помисли Грифин, значи нищо ново нямаме. Не му се щеше да губи още време с празни приказки.
— Е, каква е услугата?
— Илейн Уейджър може да доведе Кевин Ший, след час или малко повече.
— Бъзикаш ме. Самия Кевин Ший?
— Искам един от вас, без да се бъркат други прокурори или хората на шерифа, значи _един от вас_ да придружи
— Ти наистина ли спипа Кевин Ший?
— Почти, струва ми се. Само че нека сме готови. Карл, това е молба, а не заповед.
Все същото, каза си Грифин.
Точно тогава Бенкс надникна в рамката на вратата, държеше заповедта.
— Ейб ли се обажда? Дай ми да поприказвам с него.
Връчи листа на Грифин и взе слушалката.
— Лейтенанте, Ридли се обажда…
Грифин чуваше разговора смътно, докато се взираше в редовете по хартията. Що за идиотщини? Глицки временно отстранен от длъжност, всички въпроси по текущите разследвания да се отнасят към Франк Батисте, помощника на шефа.
Бенкс обясняваше на Ейб, че в лабораторията не намерили никакви пръстови отпечатъци по жълтото въже, с което бил обесен Артър Уейд. Обаче снощи Бенкс страшно се ядосал от някакъв скандал и отишъл направо в дома на Джейми О’Тул. Казал му, че се занимават с порязаните от нож Мюлън и Макей, проверяват при лекарите в квартала и вече били сигурни, че още на другия ден ще ги привикат в Палатата, може би дори ще ги арестуват, най-късно следобед.
— А, знам, че едва ли ще стане — каза той, — но според мен, господин О’Тул е съвсем готов да изплюе камъчето, да ни подшушне кой е главният виновник, за да отърве своето сладко бяло задниче. — Стрелна с поглед Грифин и се усмихна кисело. — Извинявай, Карл. — Заслуша се и отвърна: — Лейтенантът пита имаш ли да му казваш още нещо?
Грифин наведе глава към листа в ръцете си. Ето защо беше молба, а не заповед. Значи не е все едно. Но Ейб си оставаше добро ченге, свестен човек. Явно си имаше пререкания с началството, а това не засягаше Грифин.
— Не. Предай му, че ще чакам тук, както се разбрахме.
Бенкс остави слушалката и посочи заповедта.
— Ти вярваш ли си на очите? Какво става?
— Знам, че е тъпо — отвърна Грифин и подхвърли листа върху бюрото на Ейб. — Още щом плъзнаха приказки, че ще го правят лейтенант, аз го предупредих.
— Предупредил си го?
Грифин кимна.
— Станеш ли началник, вече не си от ченгетата-работяги, пък Глицки си е точно такъв. Като мен. Човек не може да се промени.
Насред най-дългия си разговор с Карл Грифин, Бенкс изведнъж се сети за своята приятелка — може би вече бивша — стигнала до същите изводи, като този едър дюстабанлия. Изуми се.
— „Отбягвай работа, която изисква да промениш привичното си облекло.“
— Ъхъ, казах му го. Точно така си е.
— Торо е написал това.
— Кой?
— Торо.
— Онзи, дето написа „Невинен до доказване на противното“*?
[* Става дума за Скот Търоу. — Бел.прев.]
Бенкс не устоя на изкушението.
— Същия.
Без да подозира за клопката, Грифин се хвана охотно.
— Харесах филма, ама още си мисля, че онзи прокурор беше убиецът, а не жена му. — И най-изненадващо продължи: — Чух те да разправяш на лейтенанта за някакви рани от нож. Казах ли ти досега за Колин Девлин?