Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Когато Ейб я остави в Градската палата, тя набра _истинския_ номер на Рестън (а не онази случайна последователност от цифри, с която заблуди стоящия до нея Глицки). Поговори с Рестън за искането на Глицки тя да се намеси и да вкара в правия път районния прокурор. Изобщо не възникна съмнение трябва ли да се оплачат на полицейския началник Ригби и временно да махнат лейтенанта от сцената. Беше необходимо.

Щом направиха това, Лорета очакваше Ейб непременно да я потърси един-два пъти. Но тя просто нямаше да е тук. Дръпна завесите, изключи осветлението пред входа. Ако наминеше с кола да се види с нея, тя нямаше

да е вкъщи. Не й се вярваше, че човек като него би чакал навън цяла нощ, но и за такъв случай се бе подготвила с историята за прекомерната умора, тампоните в ушите и приспивателното.

Но той не дойде, само опита два пъти по телефона, остави съобщения и толкова. Да, мъж на място, каза си Лорета. Не би дошъл да й скимти в скута за проблемите си. И тази негова черта й харесваше. Истината беше, че харесваше почти всичко у Ейб Глицки. Откакто го познаваше.

Вярваше, че той просто ще изчака, докато отново се срещнат. Ще й зададе въпроса къде е била, но не прекалено обвиняващо. (А би ли му хрумнала причина да е недоволен от нея?) Тя пък ще му предложи убедително обяснение как е била възпрепятствана да го потърси отново. Имаше наум какви ли не правдоподобни истории, които биха го задоволили. Сега беше разстроен и не можеше да го вини за това, но не биваше да говори с него, докато…

Изпи си сутрешното кафе и реши, че вече е безопасно да дръпне завесите от прозорците, да си позволи малко спокойствие. Предстоеше да помисли на кого да се обади — и дъщеря й, и кметът бяха оставили настоятелни съобщения, но още пет минути чакане нямаше да им навредят.

Потъна в размишления колко е особено физическото привличане. Все още изпитваше това към Ейб. Върна се към спомените си какъв беше в колежа — млад жребец — и й се стори забележително, че тялото му почти не се бе променило. Да, гръдният кош сега беше още по-широк, но плоският корем оставаше същият.

Откриваше сладко-горчива ирония във възможността връзката им да продължи, въпреки всичко. Усмихна се. На бюрото, в Градската палата… този мъж е неукротим.

Но още повече я привличаше собствената му представа, че е обикновено ченге, за разлика от своя баща, познавача на Талмуда. Какъв идеалист само! Да можеше да научи истината за някое от най-трудните — дори наглед невъзможни — решения, които й се бе налагало да вземе…

Може би някога ще му подскаже. Когато или ще има значение, или ще бъде все едно. По-късно, стига взаимното им влечение да се превърне в нещо истинско. Толкова трогателно беше наивното му доверие в нея!

Дали някога ще може да й прости?

Е, след време ще му върне загубеното. Непременно ще се постарае. Поне това му дължеше за онази част от него, която бе носила в себе си, с която преживя всички тези години. И за другото, което откри отново.

— Какво има, миличка? Гласът ти звучеше толкова тъжно.

Илейн дълго се бореше със себе си, но накрая кръвта победи. Длъжна беше да поговори с майка си, не можеше да повярва на Ейб безусловно за нещо толкова важно. Искаше или категорично отрицание, или признание. Но и в двата случая ще знае, за да избира постъпките си по-добре. Поне нейната майка не би я излъгала. Както и досега, доколкото можеше да бъде уверена в това.

Лорета отговори, че дори не си представя защо Ейб е наприказвал такива измислици.

—

Сладурче, снощи се видяхме с него. Обясни ми какво иска и аз предадох думите му на Алън Рестън. Той не ти ли каза?

— Каза, че повече не си го потърсила.

— Вярно е, но как бих успяла? Прибрах се тук към един през нощта — обсъждах с двама сътрудници на надзорниците как да уредим управлението на „Хънтърс Пойнт“. Детето ми, и сега са ми се стоварили на главата още проблеми, освен лейтенант Глицки. Май напрежението не му се е отразило добре. Налага се да говоря с него. Той при тебе ли е сега?

— Не, отиде при Фаръл. Само исках да знам какво ще правиш…

— Илейн, според мен ти си вършиш работата както трябва. И аз ще правя същото. Ако Ейб успее да ти доведе Кевин Ший и ти си в състояние да му гарантираш безопасност, значи така ще постъпиш, естествено. Нали през цялото време за това настоявам — този човек да бъде арестуван.

— Само това ли искаш?

— Детенце, а какво друго да искам?

— Дори ако е невинен?

— Разбира се. _Особено_, ако е невинен, но забележи, че в това не вярвам. Мисля, че Ейб е позагубил допира с действителността. Ако ти се обади, накарай го да ми звънне, чу ли? Ще му вкараме ума в главата на това момче.

— Добре, мамо… ще му предам.

— А на твое място, миличка, щях да съм по-предпазлива. За твое добро е. — Лорета поразсъждава още малко за капаните, скрити в отклоненията от установените правила и накрая каза: — Хайде, умната, а аз трябва да се обадя на кмета. Ако от нещо имаш нужда, веднага ще ме потърсиш, нали?

— Добре.

Проклет да си, _проклет да си_, Ейб Глицки! Дори не знаеш в какво се набъркваш.

— И затова, госпожо сенатор, стигнах до извода, че вие бихте могла да представите нещата най-добре… по повод това недоглеждане, като лично занесете разрешението на господин Мохандас. Нали главната цел на шествието е протестът срещу предполагаемата мудност на градските власти. Струва ми се, че бихте могла да отслабите въздействието…

— Да, Конрад, прав сте. Ако желаете да чуете откровеното ми мнение, на ваше място едва ли вчера щях да издам разрешението. Между нас да си остане, постъпил сте правилно. Но днес, щом шествието все пак ще бъде проведено…

— Мога да ви изпратя лимузина. Шофьорът ще бъде при вас след четвърт час с разрешението.

— Нека да е след половин час, за да изглеждам по-добре по телевизията — засмя се тя съзаклятнически.

— Благодаря ви, госпожо. Не знам как да ви се отблагодаря, но ще запомня помощта ви.

— О, няма нищо, Конрад. Така ще имам повод да кажа две-три думи пред хората, а нали знаете, че за такива моменти живея.

Използва своя гърлен, дълбок смях, изпълнен с насмешка към самата нея.

— И въпреки това…

— Шът, Конрад. Изпратете ми лимузината. До скоро!

68.

Глицки остана при Илейн още половин час, за да обсъдят как да постъпят с Ший, после се обади в отдела и за късмет попадна на Карл Грифин, който би влачил цял километър греда по дълбок пясък, без да попита защо. Имаше намерение след това направо да отиде при Фаръл, но щом влезе в служебната кола, по навик провери и нагласи огледалото, намести седалката, избута я малко назад… и се вцепени.