Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— А после?
— Право да ти кажа, не знам. Гарантираме безопасност на Ший, доколкото си представям, той само това иска.
— Може да се уреди. Ще отидем в някой град по на юг…
— Опитай в по-забутано, малко място. Да речем, Хилсбъро или Атертън. Трябва да предам нещо конкретно на Фаръл.
— Ейб — тя докосна коляното му, — _наистина_ ли си убеден, че става каквото ми каза?
Глицки се вторачи в нея.
— Да, за съжаление. Илейн, и за мен не е празник. Аз и Лорета…
Тя кимна, върна се към неотложното.
— И мислиш, че ще успееш да арестуваш Ший още
— Най-добре ще е да успея. Искаш ли да се обадиш на вашия сержант Стоунър, да провериш помни ли къде живее Фаръл?
— Но защо не попитаме самия Фаръл?
Глицки разтърси глава.
— Май не ти споменах, но съм съвсем сигурен, че подслушват телефона му.
66.
Филип Мохандас щеше да е доволен от стичащото се множество, но почти през цялата нощ се бореше със своите демони и те го сразиха.
Беше едва седем и половина, а вече стотици хора се шляеха край павилиона „Кийзър“ в югоизточния край на парка „Голдън Гейт“ (на около триста метра от ъгъла на „Станиън“ и „Пейдж“, където Кевин Ший и Мелъни Синклер се разбуждаха в момента). Виждаше плътните потоци хора, излизащи от страничните улички към моравите на парка. Чудесно утро, макар и малко ветровито, но вонята на пушеци тежеше във въздуха.
Мохандас знаеше, че съчетанието от пожарите и вятъра създаваше проблеми в „Бейвю“ — за първи път пламнаха квартали и по северното крайбрежие. Забеляза и тънък димен стълб почти точно на изток, вероятно около „Дивизадеро“. Ако положението се влоши, шествието ще трябва да заобиколи откъм север. Но не вятърът го тревожеше сега.
Проблемът му, ако наистина имаше такъв, беше как да овладее тълпата. Често му се случваше и бе привикнал, но всеки път го измъчваха опасения. Особено днес, когато от успеха зависеше доверието в него. Той дърпаше конците. Той вдъхна живот в това шествие и откликът, доколкото можеше вече да прецени, надминаваше очакванията му. Не можеше да си позволи контролът да се изплъзне от ръцете му.
За нещастие, въпреки че хората се събираха отрано, а това беше добре, вече забелязваше признаци за възможна намеса на подривни елементи.
Първият се състоеше в присъствието на твърде много въоръжени представители на властта — докато го докарваха насам, мина край наредените по цялата Фел Стрийт камиони с войници от Националната гвардия, готови за действие. Освен тях патрулираха поне стотина полицаи, на коне или пеша, по улиците около открития павилион, дори до палатката, където беше неговият сборен пункт.
Но униформите не бяха най-голямото зло. Откакто вчера следобед започнаха да повтарят видеозаписа на Кевин Ший, все по-недвусмислено долавяше нарастващата враждебност, макар че, честно казано, очакваше я още по-рано. И сега, макар властите да се отнесоха с единодушно недоверие към казаното от Ший, Мохандас постоянно чуваше за спонтанни изблици на ярост сред групи бели хора, излизащи на улиците.
Преди малко видя как полицаите укротиха и откараха войнствено настроен бял мъж, размахващ плакат. Вярно, тук се случи само това, но даваше достатъчен повод за тревоги. Като си помислеше само, че човекът изобщо бе посмял да излезе срещу толкова по-многоброен противник…
Мохандас не се заблуждаваше — каквато и да е среща между бяла и черна тълпа при днешните обстоятелства щеше светкавично да се превърне в сблъсък. Трябваше да подкара шествието по улиците възможно най-бързо, да насочва мислите на хората към целта им. Това беше решението.
Изведнъж Алиси се озова до него.
— Филип, днес много хора са с нас, чуват какво им казваме.
Той кимна. Тя посочи множащото се гъмжило.
— Това е. Ето я разликата между тебе и Лорета Уейджър. Ти си с хората.
— Така ли мислиш?
Често си повтаряше, че сред стотиците други неща, които Алиси правеше за него, най-важна беше нейната _вяра_. Тя никога не се колебаеше. Мисията й в живота беше свободата на нейния народ. На техния народ. Толкова отдавна ги потискаха, както беше и сега. И то защото винаги се бореха да бъдат _приобщени_. Мохандас стигна до извода, че в това беше грешката им. Решението бе да се отделят, да се свързват само със своите хора. Проблемът опираше до различната душевност, не само до цвета на кожата — битка без край, в която не бива да губиш вярата си, да се събираш с онези, които ще я отслабят. Или както бе постъпила Лорета Уейджър, да я продадеш за сила и власт, колкото и да ги използваш за добро, според разбиранията си.
— Да, Филип, ти си с тях.
Той клатеше глава.
— Май остарявам. Пътят към мечтата вече не ми е толкова ясен пред очите.
Тя докосна ръката му.
— Предложиха ти изкушение.
Мохандас кимна.
— Напоследък се занимавам почти само с планове, търсене на пари, старая се да задвижа нещата.
— Филип, но тези неща не са най-важното в света.
— По-важни са, отколкото си представяш. — Обърна се с усмивка към палатката, но не влезе, а погледна Алиси. — Не мога да определя точно.
— Кое?
— Да намеря име за изкушението.
— Какво изкушение?
Очите му бяха кървясали от съсипващата седмица.
— Изкушението да не вярвам. Да загубя вярата си, че светът ще се промени. Ако няма надежда, не трябва ли да приема дяволската съблазън? Така поне нещо, което правя, ще доведа до завършек. — Долепи длани пред гърдите си. — Все нещо ще бъде довършено, Алиси, ще почувствам, че е постигнато. Разбираш ли за какво ти говоря?
— Филип, реката просто си тече. Тя няма край.
— Но накъде тече, накъде отива всичко?
— Важното е, че се движи. Напред, Филип.
— Да се надяваме.
Карл Грифин остави колата си на служебния паркинг под надлеза на магистралата, зад Съдебната палата. Изтощен от безплодните усилия до късно вечерта, почти не се замисляше, че е събота. Дори не беше гладен.
Грифин работеше с упоритостта на муле, но обичаше почивните дни и футболните мачове по телевизията. Обаче, имаше ли да довършва доклад, предпочиташе да не му виси на главата. А той и Марсел Лание разпитаха повече от двайсет човека снощи. Всички единодушно се съгласяваха, че имало бунт наблизо, бил убит районния прокурор, такива ми ти работи. Това да не е нещо ново?