Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Кевин и Мелъни се сгушиха в своя ъгъл, стараеха се да не показват лицата си.

— Дръж се спокойно — напомни той и тя кимна, стиснала силно ръката му.

Не особено скоро — сякаш мина цяла геологическа епоха — сервитьорката се върна с касовата бележка и я пусна на масата. Кевин я взе, дължаха 34,65 долара за пиците и бирата. Посегна за портфейла си.

Ченгетата направиха поръчката си и се обърнаха да потърсят маса.

— Не, не тук, не тук — измънка Кевин.

— Шът!

— Тук е лошо, има течение…

— Шът! Кевин…

Онези

прекосиха залата и издърпаха столове на около метър от Кевин и Мелъни, настаниха се на съседната маса.

Кевин отвори портфейла. Пак надникна вътре. Нямаше пари. Хвана ръката на Мелъни и се постара да не повишава глас:

— Къде са парите? Ти ли ги взе?

Тя го изгледа. Да не е полудял?

— Нали ти ги взе, недей да ме мъчиш така…

Кевин й показа празния портфейл.

— Май сме ги оставили на масата в кухнята…

— _Не сме…_

— Бяха на масата, под вазата. И не помня да съм ги взимал. О, Боже, забравил съм ги там!

Мелъни се озърна към полицаите и пак се вторачи в Кевин.

— Господи! — възкликна неволно.

Едното ченге я чу и се обърна. Беше мъж на средна възраст, с добродушно лице. Понаведе се към тях.

— Младежи, добре ли сте? Всичко наред ли е?

Мелъни го зяпна, вцепени се. И накрая изцеди думите от себе си:

— Извинете, но днес умря моето коте.

Направи опит да се усмихне.

Кевин им позволи да го видят в профил, не повече, за да не предизвиква съдбата.

— Мъри — добави той. — Казваше се Мъри. Беше при нея от шест години.

— Ей, че лоша работа — промълви ченгето. — Аз не си падам много по котките, но жена ми е луда по тях.

Симз беше единствената жена в екипа. Четиримата мъже, чакали досега в микробуса, бяха по-добре подготвени за студа, носеха кожени якета и дебели панталони. Вече се бяха обадили на резервната група в хотела, включваща и останалите снайперисти. Разбраха се, че ще се срещнат на прочутото кръстовище между „Хейт“ и „Ашбъри“ и ще започнат акцията оттам.

Сега се носеха шеметно към „Гиъри“, но без да включват сирената. Проклета да е, ако допусне местните смотаняци да се набъркат. Така наречената полиция на Сан Франциско само можеше да оплеска всичко. Това си беше операция на ФБР. Симз седеше отпред до шофьора, другите трима бяха отзад, наострени, но хладнокръвни. Почти не говореха, не си проверяваха оръжието — стигнеше ли се до това, оръжията щяха да бъдат в изправност. Хората й бяха професионалисти.

— Искам да станеш небрежно и да отидеш до тоалетната.

— Кевин, трябва да платим. Не можем да се изплъзнем така…

Той напрегна цялата си воля, за да говори тихо.

— Няма да им покажа кредитната си карта. Не би трябвало да виждат и твоята. Мисля, че ти се налага спешно да отскочиш до тоалетната, _нали_?

Мелъни се пребори със съвестта си, стана и се скри в коридорчето. Кевин изчака, колкото му стигнаха силите,

после се завъртя към полицаите, почти им показа лицето си. В тази мъждива светлина можеше да поеме риска.

— Извинете. — Двамата прекъснаха разговора си и се обърнаха към него. — Само ще отида да проверя как е приятелката ми. — Посочи неплатената сметка. — Парите са у нея. Ако сервитьорката дойде и види, че и двамата сме излезли… — ухили се, — … бихте ли й казали, че не се опитваме да я прекараме. Ей сега ще се върнем.

Симпатичното ченге кимна и Кевин излезе.

Пребледняла като смъртник, Мелъни чакаше и трепереше до вратата, на която имаше лепенка „Авариен изход. При отваряне се включва алармената инсталация.“

Кевин застана до нея и прочете надписа.

— Готова ли си? Да се махаме.

Дръпна я за ръката и натисна дръжката.

Нито звук. Алармата не писна, докато се измъкваха на уличката. Точно на това разчиташе. Един път да има полза от негодни жици. Добрата електроника струва цяло състояние.

Микробусът на Марго Симз спря зад полицейската кола, до тротоара пред „Пицайола“.

— А _тези_ какво правят тук? — промърмори на себе си, докато излизаше от микробуса.

Вече бе разположила по един човек в краищата на уличката зад пицарията. Тя и Сам щяха да влязат през главния вход.

Реши, че не е нужно да вдига шум. Защо да го подканва към съпротива? Кевин Ший нямаше да знае коя е тя, докато му размаха под носа значката си и, ако е необходимо, извади пистолета от кобура.

Спря се до вратата и огледа залата, но не виждаше никой, приличащ на Кевин Ший. Имаше двайсетина маси и ги огледа за броени секунди. Масата до онази, където седяха двете градски ченгета, още не беше разчистена, но там нямаше никой. Завъртя глава към Сам и му заповяда да провери тоалетните.

Отиде при полицаите, представи се и им показа снимката на Кевин Ший. Попита виждали ли са някой, която да прилича на него…

Спогледаха се с изцъклени очи. Единият почти събори масата, когато скочи и се втурна в коридорчето, вече извадил револвера. Симз нахълта след него.

Сам излезе от тоалетната.

— Никой.

Скупчиха се в теснотията. По-възрастното ченге се поколеба до задния изход, после бутна вратата.

Нищо.

Пусна я да се затвори. Пак натисна.

— Алармата се е скапала — каза той.

Напоследък нищо не вървеше както трябва.

— Направо щях да умра — каза Мелъни.

Завиха от „Хейт“ по „Станиън“, вече бяха на петдесетина метра от блока на Ан.

— Какво ще правим с тази сметка?

Кевин я погледна втренчено.

— Тревожиш се _за сметката_?

— Ами, да. Пощуряла съм, нали?

Кевин я обърна към себе си и я целуна.

— Толкова си сладка. Нищо чудно, че съм луд по тебе.

Тя се надигна, като че щеше да отвърне на целувката, но вместо това прошепна: