Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Лорета не изглеждаше убедена.

— Трудно ми е да приема, че ФБР…

— Чела ли си Чехов? — Тя се вторачи недоумяващо и Глицки обясни: — Старият Чехов твърди, че не може в първо действие да има пушка на стената и да не гръмне до трето.

— Продължавай.

— ФБР докара тук снайперисти. Стрелци със сърбеж в пръстите. Да знаеш, не са ги довели само за репетиции.

— Нима предполагаш, че планират _убийството_ на Кевин Ший?

— Мисля си го. Бързат, докато за всички Ший все още е по-черен от дявола. И затова Алън Рестън не му предлага никаква защита. Лорета, той наглася всичко така, защото си мисли, че защитава _теб_. Може би и Илейн,

но преди всичко теб.

— Мен? — Явно чудовищното предположение я стъписа, гърбът й се залепи за облегалката. — Защото превърнах Ший в средоточие на гнева?

— Правилно.

— О, Господи, трябва да се обадя на Алън.

Тя се изправи несигурно и тръгна към телефона на бюрото, натисна няколко бутона. Докато чакаше, Глицки й напомни да не споменава името му, защото му е заповядано да не се занимава със случая.

Никой не отговори.

— Не е в прокуратурата. Ще го потърся в дома му.

Тя придърпа жълтия си бележник, прелисти го и пак набра номер. Остави съобщение, че когато и да се прибере, Алън непременно трябва да се обади на Лорета Уейджър. Спешно е. Продиктува три телефонни номера — един в този кабинет, два домашни.

— Ще се свърже с мен — увери тя Глицки. — Ще го убедя.

Пак прегърна Ейб.

— Благодаря ти, че поговори с мен. — Лекичко го отблъсна. — Върви да се срещнеш с твоя приятел. Щом си изясним нещата с Алън, ще те потърся.

62.

Както Фаръл се договори с Харди, той можеше да предаде на приятеля си Глицки да се обади. Проклет да е, ако първи потърси лейтенанта. И без това не искаше да обещава, че ще се обади на Глицки, защото нямаше представа кога — или даже дали Кевин Ший щеше да го потърси пак. И не можеше той да се обади на Ший, даже ако се налагаше да му каже нещо, а пък нямаше какво.

Само трябваше да потърпи, докато нещо се раздвижи. Друго не му оставаше.

Затова се прибра да чака, гледаше новините, колкото да минава времето, после пак чакаше. През последните дни в това му се състоеше животът — да чака. Само че този път с две халби „Гинес“ в корема. Задряма, събуди се, погледна часовника.

Лейтенант Глицки изобщо имаше ли намерение да се обади?

Накрая пак сложи каишката на Барт и двамата почти на бегом се изнесоха от апартамента. Не искаше отново да чуе как телефонът звъни, само три-четири крачки, след като е заключил тежкото резе.

Сега поеха на север, по „Джуниперо Сера“, може би щяха да отидат чак до магазините на „Оушън“. Там имаше местенца с масички отвън, където с Барт хапваха понякога.

Типична юлска вечер в Сан Франциско, хладна и ветровита. Вместо тениската и шортите бе облякъл сив анцуг, с който никак не се връзваше грамадното „адвокатско куфарче“ (сега само с две химикалки и жълт бележник вътре). Не бе го вадил от гардероба поне година. Пробуден от летаргията си, той вече замисляше поредните си ходове и си подсвиркваше беззвучно. В другата ръка стискаше каишката на кучето, което от време на време спираше да си отбележи територията и се наслаждаваше на разходката.

Вярно, безпокоеше се от прекъснатата връзка с полицията, но ако Харди казваше истината, че не Глицки е изпратил Стоунър със заповедта за обиск, може би все още съществуваше шанс да уговорят условия, които и да предпазят Кевин, и в същото време да го отведат зад решетките.

Всъщност, Фаръл вече умуваше над следващата стъпка — съдебния процес. Откри, че дори го очаква с нетърпение. Вярваше, че може да спечели това дело! И за разлика от онова, на неговия _бивш_ приятел

Марк Дуър, този път щеше да е на страната на правдата, а само допреди един ден бе захвърлил тази идея в боклука на отдавна отминалото. Самата мисъл, че може да допринесе за защитата на невинен човек, го изпълваше с бодрост. Щом се задвижи делото, залагаше на предчувствието си, че може да предизвика оттегляне на обвинението още преди същинския процес.

Зави към „Оушън“ и чак тогава мозъкът му проработи истински. Свирукането спря изведнъж. Той се закова на място и омота каишката на Барт около един от прътовете на кована желязна ограда край миниатюрните дръвчета и подстригана трева до детска къщичка. Седна на широко каменно стъпало и отвори куфарчето, забравил за времето и къде се намираше.

Какво бодна така ума му? О, да… раните от нож. Когато говори с Глицки, трябва да се сети (Но кога ще стане това? Защо ли не отстъпи, да се обади на лейтенанта?) и да го помоли да търси хора с такива рани. (Разбира се, не бе и чувал за Колин Девлин или Мюлън и Макей.) Подобна подробност, щом не е общоизвестна, може още на старта да убеди съдията, че липсват убедителни доказателства за вината на Кевин. Само че… по дяволите, Кевин спомена това във видеозаписа. Фаръл задраска написаното в бележника.

Но това беше само първият съществен детайл, който изплува в съзнанието му. Припомняше си и другите доводи, които изложи пред Глицки в „При Лу Гърка“. Успееше ли да отърве този клиент с иск за решение по параграф 1118, за незабавна оправдателна присъда, щеше да е сладко, нали?

Записа си още идеи — адвокат в стихията си. Можеше да направи много за Кевин… да призове Глицки като свидетел. Ченге — свидетел на _защитата_. Такъв театър би изглеждал убедително за съдебните заседатели. Трябваше да уреди медицински преглед за Кевин, и то скоро. Да провери дали наистина има спукани ребра. И драскотините по лицето му.

Проклятие! Забрави да снима Кевин, а лицето му вече се оправяше. Все пак, на видеозаписа раните сигурно личаха. Поне се надяваше. Не беше уверен. Трябваше да се стегне отново. Да си напрегне ума. Съдебните дела са война и не бива да се втурваш напред, ако не си готов да победиш или да умреш.

Какво още? Дъвчеше химикалката и си изцапа долната устна. Да помисли за съдебното жури — по дяволите, какво да предприеме за расовото разпределение на заседателите? Трудна работа, изстрел в тъмното, както винаги. Въпреки всичко вярваше, че ще съумее да се спре на дванайсет души, които да не са расово предубедени, дори в такова взривоопасно дело.

Колко чернокожи приятели имаше Кевин? Да де, изтъркано въпросче, но в същото време житейски факт. Знаеше, че са поне двама-трима — нали пиеха заедно. Чудесни свидетели. Кевин им знае имената.

Но най-много се нуждаеше от неколцина други заподозрени — мамка му, _не просто заподозрени_, напомни си веднага. Онези, които са _извършили_ това, да пукнат дано.

Рязко прелисти бележника, пишеше като побеснял. А може и да си е луд. Виж го само — дългокос тип на петдесет години, с шкембенце, по анцуг, по устата му черни петънца от химикалката, дърдори си нещо неразбрано. Дебелото старо куче лежи в краката му. Куче, което честно казано, пърдеше повече от търпимото, благодарение на богатата, консервирана, изцяло месна храна (и по някоя бира), защото според господаря му това беше подходящата диета за едно куче. Отначало не искаше и да погледне проклетото животно, но щом пое грижата за него, не би позволил да живее с помия и огризки, не и Кучето Барт Фаръл.