Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— Кевин, _всеки_ знае ти кой си. Да се надяваме, че може би никой не те е познал където сте, но няма значение. Моля те, би ли се постарал да запомниш това?
— Уес, ей сега си тръгваме и се връщаме в апартамента на Ан. За каква надежда говориш?
Уес побесня от своя приятел и клиент — най-търсеният беглец в града, окръга, щата, вероятно в цялата проклета страна, а си седи в някаква пицария. В момента нищо не можеше да направи, освен да се моли Кевин да се измъкне жив и здрав.
— Явно не Глицки е заповядал да ме проследят. Някой от районната прокуратура, а не от полицията.
—
— И изведнъж пак започнах да си мисля, че имаме сериозен шанс да получим, каквото искахме снощи — поне да те изслушат и да те пазят.
— Сериозен шанс ли?…
— Кев, по-добре е от нищо. Опитвам всичко възможно.
— Знам. Само че… значи се обади на този Глицки…
— Спри се малко! Още не съм. Той ще ми се обади по някое време, тази вечер. Честно казано, очаквах вече да ме потърси. — Мълчание. — Кевин, сега поне имаме основателна причина да кротуваш тук, а не да бягаш. Тази сутрин, нали си спомняш.
— Помня.
— Значи, разбрахме се. Предполагам, че по това време утре ще сме постигнали някаква уговорка. _Знам_, че Глицки ще ми се обади, постара се доста, за да поискам отново да го слушам. Убеден съм, че е на наша страна, а е ченге. Кев, това съвсем не е лошо.
— Добре, убеди ме. Вече съм щастлив.
Фаръл въздъхна.
— Защо не определим точно време, когато да ми се обаждаш? Можеш да ми кажеш и номера, където сте.
— Щях да ти го кажа, ако го знаех. Все пак не е моя номер, нито на Мелъни.
— Така да бъде — каза Фаръл, — но направо ми побелява косата, като не мога да те открия.
— Е, кога да бъде?
— В девет.
— В девет? Уес, утре е събота.
— _Събота_ ли? Какво значение има — събота, вторник, на кой му пука… За Бога, Кевин…
— В девет е добре. Бъзиках те.
— Кевин, голям бандит си.
Разбираше, че момчето опитва да не покаже колко се страхува.
— Уес, не казвай тази дума. Бандит…
— В девет — изръмжа Уес. — Постарай се да си точен.
Това беше първата й задача в Сан Франциско и специалната агентка Симз не можеше да се примири с тукашното време — да трепери от студ в първия ден на юли. Във Вашингтон жегата вдигаше термометъра над трийсетицата и беше задушно от влага, още от средата на май. Тя си представяше лятото в Калифорния по същия начин, само че без влагата. Предишните й задачи в Лос Анджелис, Модесто, Сакраменто, дори в близкия Оукланд не я подготвиха за местния микроклимат. Ако я увличаше литературата, би могла да си припомни често цитираната забележка на Марк Твен, че най-студената зима в живота си преживял през юни в Сан Франциско. Но от шест години Марго Симз четеше само служебни наръчници и справочници, а и преди не прекаляваше с четенето.
Седеше зад витрината, на ъгъла срещу микробуса за проследяване, паркиран пред блока на Уес Фаръл, грееше си ръцете около висока чаша кафе с мляко. Нямаше никакъв вятър, но температурата внезапно падна докъм десетина градуса, а тя носеше само пола и блузка под тъничкия жакет. Повече от три часа седя в неотопления микробус, след като излезе от Съдебната палата и студът проникна във всяка клетка от тялото й.
Преди около десет минути се предаде и се махна от наблюдателния пост в търсене на малко
Влезе, защото й се стори топло, освен това правеха кафе. Предлагаха и вино, бира, сандвичи, _сиропи_ и ароматизирана газирана вода, натруфена история — в този град не биха се задоволили с местенце, където просто да изпиеш набързо една сгряваща чаша. Менюто, дори най-различните видове кафе, беше само на италиански, имаше грамаден остъклен щанд, където бяха изложени екзотични тестени измишльотини и салати. Симз влезе, само за да се отърве от студа, да си стопли ръцете около чашата и това cafe latteбе най-близо до желанията й.
Не беше само заради студа. Седеше до елегантната масичка и още трепереше. Около повечето други маси се бяха скупчили усилено бъбрещи местни хора, на нейната възраст или по-млади. Струваше й се, че Сан Франциско е едва ли не друга държава. Изведнъж осъзна колко неприятен й е този град.
Обзе я порив да измъкне пистолета, скрит под ленения жакет, да изгърми пълнителя по бягащите светлини, затъмнените витрини от пода до тавана, кафе машините, може би и по загубеняците наоколо.
Тези имаха ли представа какво ставаше тук? Цялата преструвка за единението на нацията се срутваше тухличка по тухличка в същия този момент, из целия град, както ставаше всяка секунда от последната седмица. А самонадеяните всезнайковци и веселяци си пийваха капучино и сиропи, или по някоя чаша бяло вино и си „пробутваха лафове“, както сами наричаха това празно занимание. Е, не бяха неин проблем, но за Бога, направо ги мразеше. Да си ядат — тя плъзна поглед по надрасканото меню на черната дъска — да си ядат foccacia, каквото и да означава, по дяволите.
Унилите й размишления прекъсна един от техниците в микробуса, Сам, който надникна през витрината, забеляза я и се промъкна през лабиринта от начупени нива на пода. Тя вече вървеше към него.
— Сгащихме го! — едва изрече той, останал без дъх от тичането. — Няма съмнение, намерихме Ший. Седи в някаква „Пицайола“, номер хиляда и осемстотин на улица „Хейт“.
Забравила студа и всичко друго, тя повлече Сам към изхода.
— Да се размърдаме!
Кевин пак погали ръката на Мелъни — „кротко, кротко“ — когато черно-бялата полицейска кола спря пред пицарията.
— Най-добре да уредим сметката — каза съвсем делово.
Но преди да привлекат вниманието на сервитьорката, двамата униформени полицаи влязоха, явно решили да отдъхнат малко. Стори му се, че запълниха цялото свободно пространство, изгълтаха целия кислород в залата.
— Друго ще поръчате ли? — попита тяхната забързана сервитьорка.
— Благодаря, това беше всичко. Много е вкусно. Сметката, моля ви.
Тя се завъртя светкавично и изчезна.
Ченгетата стояха един до друг пред плота за приемане на поръчките, приказваха си с един от готвачите. Сервитьорката спря при тях, каза нещо и се засмя.