Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

— Говориш _за онзи човек_, нали?

— За Кевин Ший?

— Да, за него.

Бенкс наведе глава и се овладя. Ръката му се плъзна по масата и стисна нейната.

— Жаклин, миличка, слушай ме внимателно. _Цяла тълпа_ е убила Артър Уейд, а не само…

Сега тя реагира невъздържано. Тресна с юмруци по масата и пепелникът издрънча. Хората от околните маси се обърнаха към тях.

— Не го усещаш, нали? Вече нищо не чувстваш, нали?

— Всеки ден го усещам, Жаклин. Всеки ден това ми е на главата.

— Но вече не

ти идва отвътре, нали?

— Какво означава това?

— Означава, че са ти пуснали въдицата и ти си налапал кукичката. Означава, че…

— Нищо не съм налапал! Просто си държа очите отворени.

— Не, Ридли, държиш се като ченге, като _един от тях_. Мислиш си, че си в някаква _група_, като банда, в която всички се защитават помежду си…

— За Бога, Жаклин, откъде ги измисляш тези приказки?

— Стига ми да те погледна. Виждам какво се променя и какво — не. Заблуждаваш се, Ридли Бенкс. Вярваш, че си успял, че си един от тях. Нали си инспектор, значи си недосегаем. Нека ти кажа нещо, което трябваше вече да си разбрал тази седмица. _Всички_ сме уязвими. Пак сме си хора второ качество. Ето я причината за шествието.

— Жаклин!… — Той се спря. — Значи, според теб, шествието струва повече от работата ти?

Тя пак плесна по масата и яростно изгледа онези, които наблюдаваха.

— Не би трябвало изобщо да засяга работата ми! За Бога, утре е събота. Започват празниците за Четвърти юли. И той не ме предупреди. Какво ми остава, до края на живота си да зарязвам всичко, щом Стенсфийлд Бътлър Трети поиска скапаната си чаша кафе с обезмаслено мляко? Какво ще кажеш, ако не бях черна, щях ли _и за това_ да се тревожа?

— Само че си черна и се тревожиш.

— Шествието е протест и срещу това.

— Дали пък не си вбесена, че си само секретарка, а не адвокат? Може би цветът на кожата ти няма нищо общо…

— _Само_ секретарка! Ще те…

Млад мъж с атлетична външност, с костюм и вратовръзка, застана до тяхната маса.

— Извинете, аз съм управителят и някои от другите ни клиенти… — Сви рамене, за да покаже, че вината не е негова. — Бихте ли имали нещо против да продължите този спор отвън?

Жаклин избухна:

— А вие бихте ли имали нещо против да си…

Но Ридли вече държеше ръката й, издърпа я от стола и я поведе към вратата.

Щом излязоха, тя се извъртя към него.

— Махни си ръцете от мен! Изобщо се махни!

— Жаклин, моля те…

Блъсна го и извърна лице.

Ридли пак я хвана, но тя се завъртя и го удари по челото толкова силно, че отстъпи крачка-две.

— Не ме доближавай. Да не съм те видяла повече! Махай се!

Отдалечаваше се заднешком, вдигнала ръка пред лицето си. Изведнъж побягна.

Той я последва, но след няколко крачки се отказа и спря пред огромните прозорци на бара. Море от бели лица го зяпаше през стъклата.

Не, Жаклин, не се чувствам един от тях. В нищо.

63.

—

Както казват, през шкафа вятър е минал — съобщи Мелъни, след като огледа рафтовете. — Значи нищо нямаме.

Пъхна ръката си по-навътре и измъкна буркан с компот и миниатюрна консерва кренвирши.

Кевин застана на вратата на кухнята.

— Твоята приятелка Ан с какво си поддържа живота?

— Ами, ей сега ще установим.

Тя отвори хладилника. И в него не се забелязваше изобилие от храни и напитки. На закуска довършиха сиренето и някакви остарели бисквити. Обядът се състоеше от общо две яйца за двамата, на водна баня.

— Много ми се яде пица — сподели Кевин. — Няма да се откажа и от една бира.

— Можем да поръчаме по телефона. Имаш ли пари?

Кевин провери в портфейла си и нареди на плота петдесет и осем долара.

— Това ми напомни — каза той, — че не се обадих в работата, не ги уведомих, че известно време ще отсъствам. — (Двайсет и пет часа седмично се занимаваше с телемаркетинг, тоест от една преустроена в офис къща продаваше по телефона приложни компютърни програми на малки фирми.) — Чудя се дали са забелязали, че ме няма? Едва ли много им липсвам.

Никой не се усмихна. Шегите не ги освобождаваха от напрежението.

Мелъни се върна в хола, отвори телефонния указател и се обади в едно заведение, което познаваше. След малко остави слушалката.

— Заради бунтовете не доставят храна вкъщи.

— Опитай на друго място.

След още седем опита — три пицарии, две китайски ресторантчета, монголска закусвалня за шишчета и руска пирожка — се оказа, че никой не иска да ги обслужи. Мелъни стоеше до телефона и са канеше да набере осмия номер, когато Кевин се обади от креслото:

— Май вече се побърквам тук, поне така си мисля. И ти ли превърташ, или съм само аз?

Тя кимна.

— Има нещо такова.

— Ей, сега е петък вечер. Навън е тъмно. Нормалните хора си уреждат срещи, занимават се със себе си. — Погледът й не беше насърчаващ. — Ще излезем, може Ан да има тук перука или ще си пъхна топки памук под бузите…

— Значи ще ядеш пица с памук в устата?

— Добре де, ще минем без топки памук. А какво ще кажеш за…

Мелъни изразително клатеше глава.

— _Кевин…_

Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото.

— Мел, вече наистина се побърквам тук.

— Аз също — призна тя, — но всеки път, щом си покажем носовете навън и…

— Не е всеки път — напомни той. — Онази вечер чакахме на опашката за сандвичи половин час и никой не ни позна.

— Там никой не ни зяпаше.

— И никой _не ни търсеше_ там, както ще бъде и в някоя забутана пицария. Я помисли — всъщност _най-малко_ биха очаквали да ни видят някъде в заведение. Даже право в нас да гледат, както спокойно дъвчем пица, ще си кажат: „Не е вярно. Не може да бъде. Не са толкова тъпи“.