Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Уличните лампи светнаха — повечето по „Оушън“ бяха в изправност. И както се случваше понякога, по залез вятърът стихна. Уес Фаръл вдигна глава, учуден не толкова, че се намери тук, а че бе затънал.
Повлечен от потока.
Карл Грифин накара Марсел Лание да дойде с него, за да огледат пак около парка „Долорес“. Така че Ридли Бенкс, който последните дни работеше с Марсел, остана сам.
Денят му бе предопределен от решението да не се мярка в отдела. Имаше си предостатъчно оправдания — в старанието си да изровят нещо за Питър Макей и Брандън
Но Ридли най-вече усещаше, че ако пак подхвърли на лейтенанта нещо за подозренията си относно миналото на Лорета Уейджър, Глицки непременно ще избухне като бомба. Затова му остави неясната бележка. Да става каквото ще става, той направи всичко по силите си. Не разполагаше с други факти, освен вече споделените с Ейб, но се досещаше, че сенаторката Уейджър не е най-подходящата компания за шефа на отдел „Убийства“. Ала не искаше да досажда, да се прави на нахалник. Само се опитваше да си върши работата и по-точно — да внуши на Глицки в какво _би могъл_ да се забърка. Дали лейтенантът щеше да си направи някакви изводи, оставаше си негово решение.
Жаклин, гаджето на Ридли, работеше като секретарка на адвокат в една от фирмите из горните етажи на небостъргач. Сега чакаше в приемната, за да види ще се освободи ли тя скоро и има ли желание да излязат и да хапнат нещо. Макар и вече да притъмняваше, задълженията на секретарките в тази фирма свършваха, когато шефовете им си тръгваха. Официално имаха нормален работен ден, но която настояваше да излиза в пет или пет и половина, скоро се оказваше безработна. Денят на Жаклин приключваше не когато си изпълнеше задачите, а когато адвокатът й кажеше, че е свободна. Нито секунда преди това.
Тя се появи в другия край на дългия коридор и както я следеше с поглед, Ридли пак одобри деловия й вид. Не го привличаха нито лъскавите мацки, нито курветата, макар че (или по-точно — _защото_) бе опитал и едните, и другите в по-младите си години. Жаклин беше работещо момиче, също както и той беше работещ мъж. Отличаваше се с добра душа, топла усмивка, сдържан език и великолепно телосложение.
Личеше, че е напрегната, но го поздрави съвсем нормално. Ридли си каза, че момичето е от твърде висока класа, за да натрапва настроението си на околните.
— Съвсем навреме дойде — каза тя и небрежно го целуна по бузата.
Да, имаше напрежение. Носеше дълга вълнена пола и виолетова блуза. Ридли надуши лек аромат на канела. Помисли си дали не след дълго няма да е вече женен за нея, макар още да не бяха обсъждали това.
В асансьора хвана ръката й.
— Какво има?
Тя пое дъх и не издиша още два-три етажа.
— Стен ще работи през всички почивни дни. Иска и аз да идвам.
Не беше някаква особена изненада. Стен беше Стенсфийлд Бътлър Трети, „нейният“ адвокат. Бял мъж на трийсет и четири години, женен, с две деца, натискащ се да стане партньор във фирмата след шестгодишно бъхтене. Допълнителните часове не го притесняваха. Живееше с работата си.
Ридли сви рамене и недоволно преглътна новината.
— Няма нищо — каза той и стисна ръката й. — С всички
Бяха си приказвали дали да не се махнат от града за два-три дни, може би да отскочат до Пойнт Рейес, но винаги я имаше и възможността Жаклин да е заета. От четири години тя беше вярната и способна помощничка и секретарка на Бътлър. Но не витаеше в небесата — ако прекали с думата „не“ (Щеше ли да е достатъчно веднъж? Или два пъти?), ще я махнат. Бе се случило на твърде много от нейните колежки. Беше чернокожа нисша служителка. Ако искаше да запази тази добре платена и квалифицирана работа, не биваше да поставя на първо място личния си живот. Само така можеше да оцелее.
— Ами, не точно това ме притеснява.
— А кое?
Вратата се плъзна встрани и излязоха в огромното, облицовано с мрамор фоайе. Отсреща имаше посещаван от млади адвокати бар и двамата по навик се насочиха натам. Жаклин често пийваше по чаша шардоне след работния ден.
Спря и се обърна към него.
— Ридли, надявах се, че ще мога да отида на шествието. И не съм сигурна, че ще помагам на Бътлър. Не и утре. И… и му казах.
— Той какво ти отвърна?
— Наежи се и отсече аз да си решавам. И ако не дойда в службата, ще си нося последствията. Толкова набързо трудно можел да ми намери временна заместничка и ако си загубел клиента, защото _неговата_ секретарка не била на разположение, ясно…
И двамата знаеха какво би станало. Ридли нежно я прегърна през кръста. Влязоха в бара. Тук пускаха записи в стил „ню ейдж“. Наблизо имаше свободни маси, до заемащите цялата стена прозорци.
След като направиха поръчката (безалкохолно за Ридли), сплетоха ръце на масичката.
— Значи щеше да участваш в шествието? С Филип Мохандас?
— Не „щях“ — каза тя, без да се перчи. — Ще отида.
— И мислиш, че заради това си струва да останеш без работа?
— Ридли, може и да ти звучи старомодно, но мисля, че трябва да си отстояваме правата. Твърде дълго нищо не се променя.
— И си въобразяваш, че като отидете там с Филип Мохандас и няколкостотин от братята, нещо ще промените?
— Няма да са няколкостотин. Не познавам човек, който няма да отиде.
— Ами, познаваш.
Ридли си дръпна ръката.
— Недей — помоли тя.
— _Ти_ недей.
— Ридли, не ти прилича да се държиш така.
— Тъй ли било? Ама че забавно. Не знам защо ми хрумна, че съм ченге, а пък на това шествие главното му е, че ние ченгетата нищо не правим, защото разни бели важни клечки ни въртят на пръста си. Нали? Така чух. И искаш да участваш, а? Обаче казваш, че не ме засяга лично. Не ме пързаляй, Жаклин.
— Не се ядосвай.
Тя му протегна ръка над масата.
— Добре, не се ядосвам.
— Сигурно не виждаш нещата… като нас. Искам да кажа, твърде дълго си бил в системата…
— Значи съм станал бял отвътре? А имаш ли си идея с какво се занимавах последните три дни и защо нямах време да се видя нито с теб, нито с някой друг?
— Аз…
— Ще ти обясня. Преследвах хора, опитвах се _да спипам_ онези, които обесиха Артър Уейд. И никакво шествие до Градската палата няма да ми помогне да ги хвана.