Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

— Задънена уличка?

— Точно. Бърд Стрийт.

Глицки се намръщи, но Грифин не забеляза. Преглеждаше записките си.

— Това е между първата и втората пресечка откъм парка „Долорес“, където са били палатките.

— Защо „били“?

— Ами, казвам ти, че са ги вдигнали. След пожара преместили лагера. Сега са някъде на друго място.

— Тогава с кого си говорил?

— Минавах от врата на врата. Знаех, че е било от страната на „Гереро“ и звънях на всички наоколо.

— И?…

— Както винаги. Има един човек… — Прехвърли

няколко листа, търсеше имена и адреси, които да покаже на лейтенанта. — Разправя, че чул изстрел откъм „Диърборн“. Две стари дами живеят заедно… — следващата страница, — та те казват, че не било така, чуло се откъм „Бърд“. Друго момче, което живее на „Бърд“, твърди, че гръмнали на неговата улица. Значи стават двама за „Бърд“. Само че целият квартал е натъпкан блок до блок. Няма как да определиш посоката по звука — изстрелът е отекнал от сградите.

— Но нали са били два изстрела?

— А бе, знам. Но не намерих никой, който да е чул два. Поне не са сигурни. — Той сви рамене и отхапа от кексчето. — Ей, имаме късмет, че и един са чули. Пак ще поговорим с тия хора, може и да си спомнят по-добре.

— А някой да е _видял_ нещо?

— Не. Било е почти тъмно. И по „Бърд“ лампите не светят. Някои се оплакаха.

— Какво става с участниците в сбиването в лагера?

Грифин дояде кексчето и завъртя глава.

— Нали ти казах, че са ги махнали оттам. Идея си нямам къде може да са сега.

На Глицки това никак не му хареса, но се наложи да преглътне горчивия хап.

— Та значи отидох на „Бърд“. Само че там няма за какво да викаме криминалистите. Никакви пресни следи от гуми. Никакви парчета стъкло. Нито хвърлени камъни. Нищичко. Минах по цялата улица и тъкмо да се откажа, двете старици излизат да обядват и ми казват, че тълпата изобщо не стигнала дотам — хората били на Осемнайсета, може някои да са изскочили на „Диърборн“. Сега си мисля, че може да е станало обратното — стрелбата да е била на „Диърборн“, а пък звукът да се е отразил и се е чул на „Бърд“.

— Огледа ли по „Диърборн“?

— Колкото можах. Ако искаш, да отидем пак заедно, готов съм. Но нищо не намерих.

Глицки се сети за изстиналия чай. Изкриви устни — очертаваше се не особено добър ден.

— Виж какво, Карл. Разправяш ми, че под прозорците на блоковете вилнее тълпа и никой не наднича навън, тъй ли?

— Не. Приказвах с петима-шестима, дето са видели размириците…

— Но нищо не са видели, например колата?…

— Лейтенанте, може някой и да е видял, но да не съм говорил с него. Стига да поискаш, довечера пак ще отида там. Повече хора ще са се прибрали. Все някой ще е видял нещо. Може би.

Глицки си поблъска главата минута-две.

— Ами така ще е по-добре. Защо не помолиш някой от момчетата да дойде с тебе? И опитай да разбереш къде са преместили хората от палатковия лагер. _Някой от тях_ е убил Крис Лок в шумотевицата и все някой друг го е видял. — Глицки разпери ръце. — Все нещо е забелязал, поне. Но тази работа довечера може доста да се проточи.

Грифин махаше опаковката от следващото „Туинки“.

— Няма да ми е за пръв път.

60.

— Имам „джин“ — Мелъни показа картите си.

Кевин смеси своите с останалите в тестето.

— Нали трябва да броиш…

— Мелъни, ти печелиш. Край на играта. Гарантирам ти, че имам над сто точки. Може и да съм прескочил двеста с последното раздаване, а такъв погром още не съм виждал.

— Разваляш удоволствието от играта.

— Сигурно ми омръзна да играя на „джин“.

Стана иззад кухненската маса и отиде в хола. Апартаментът му се струваше тесен. Поспаха и се събудиха малко омекнали след каната „Фред“. Провериха по телевизията дали видеозаписът на Кевин е попаднал във важните новини (не беше), любиха се и пак заспаха. Когато се разсъниха окончателно, Кевин включи отново телефона и се обади на Уес Фаръл, накара го да обещае, че ще се погрижи за касетата. Потърсиха храна в кухнята, после седнаха да играят на карти. Повече от два часа „джин“.

Стоеше до спуснатите щори на прозореца в хола. Мелъни застана зад него. Не го докосна, но той усещаше присъствието й.

— Май наистина започват да ме хващат нервите от всичко това — каза Кевин. — Извинявай. Не биваше да си изкарвам яда на теб.

— Нищо страшно — Мелъни плъзна ръка по гърба му. — Много хора не играят добре карти. Нужна е определена нагласа на ума, а на теб просто ти липсва. Не означава непременно, че си тъпичък. Поне в останалото.

Той се обърна, лицето му беше безизразно. Понечи да я заобиколи, стъпи встрани, посегна с ръка и…

— Ей!

Събори Мелъни с майсторски изпълнена техника от джудо, но в последните десетина сантиметра я отпусна меко на пода.

— О, съжалявам — промърмори, докато прекосяваше хола. — Сигурно не съм те забелязал навреме.

Седна в едно от креслата.

Мелъни пропълзя по пода на длани и колене, опря лакти на коленете на Кевин и отпусна глава в скута му. Той разроши косата й.

— Чудя се дали е така с женените.

— Кое? — Вече започваше да разбира, затова продължи лековато: — Окован си завинаги, затова играеш „джин“ да убиеш времето, това ли?

— Е, звучи много романтично, но аз ти говоря за чувството, че ти си целият свят, че не съществува никой друг.

Мелъни вдигна глава, погледът й някак се смекчи. Той говореше сериозно, а не си правеше майтап.

— Да, според мен някои бракове започват точно така. Но не вярвам да са останали много хора, които мислят същото, повечето дори не ги интересува. А за теб как е?

Кевин тръсна глава.

— Май никога не съм се замислял.

— Ами твоите родители…

— А, не и моите. В семейството ни беше „всеки за себе си“. Татко беше затънал до уши в бизнеса, мама… тя се интересуваше само от мама. А Патси беше нейно второ издание. Освен, може би… Джоуи.