Неизбежно правосъдие
Шрифт:
С тежка въздишка барманът надигна сто и петдесет килограмовото си туловище от извънредно здравата табуретка, на която се подпираше полуправ.
— Идвам.
Не беше зле, че обяви намерението си, иначе не личеше да се е разбързал. Глицки чакаше търпеливо, опрял лакът на бара. Мъжът отсреща беше скроен да вдъхва усещане за тежест, не за скорост. Дъските на пода скърцаха под тежестта му и тези пет метра разходка като че му изцедиха силите.
— Търся Мо-Мо Къщата.
Глицки отвори калъфа на значката си върху барплота.
— Намерихте го.
Носеше кръгли очила със златни рамки. Лъскавото му чело бе напреднало доста нагоре към темето, сивите косми по слепоочията се виждаха дори на тази мъждива светлина. В гласа се долавяше умора от дългата борба с уискито, същински прегракнал блусар. Замълча в очакване. Умно. Като не питаш, не задаваш и глупави въпроси.
— Рекох си, че може да срещна тук Ридли Бенкс.
Мо-Мо вдигна рамене и завъртя глава с няколко градуса.
— Не го виждам. Да ви налея ли нещо?
Може би направи този избор, защото неговият приятел Харди пак се появи. Или се сети за жена му. Франи, която понякога преди лягане си сипваше глътка вцепенена от студ водка. Глицки сам се учуди на себе си.
— Какво има в оная бутилка „Столичная“?
Мо-Мо плъзна поглед по пълните със стъклария рафтове, направи заднешком крачка-две, наведе се с видимо усилие и отвори шкаф под бара. Пъхна ръка вътре, порови с пъшкане и измъкна неотворена бутилка „Столичная“. Постави я на плота, сложи и чаша, в която пусна малко ледени кубчета.
— Сипете си. За моя сметка.
Глицки посочи другата бутилка на рафта, зад Мо-Мо.
— Няма нужда да отварям нова.
Барманът почти се засмя.
— Да не сте от БКА?
Вярно, Бюрото за контрол на алкохолните напитки би се отнесло с неодобрение, ако Мо-Мо пълнеше с боклук шишетата уж първокласна водка, но на Глицки му беше все едно. Искаш ли да се задържиш в бизнеса, някои номера са задължителни.
Отвори пълната бутилка и покри бучките лед в чашата.
— Как върви?
Мо-Мо леко разпери ръце.
— На блуса разчитаме, нали се сещате.
Огледа набързо царството си. Сега звучеше Хърб Албърт или Би Би Кинг, със същата мощ. Никой не обръщаше глава към Мо-Мо и Глицки.
— Заради Джеръм ли идвате?
— А трябва ли да е заради него?
Мо-Мо сви рамене.
— Джеръм си е гадно копеленце. Само че е вече стара история. Пак ли е в пандиза?
— Така чух.
— И аз. — Мо-Мо опря гръб на рафтовете. — Значи не е заради него.
— И аз така мисля.
Мълчанието се проточи.
— Навън стават големи говна, а?
Глицки кимна.
— Не е добре.
Отпи малка глътка и както винаги, от концентрата гърлото му се сви. Как можеха някои хора да се наливат с това всеки ден? Преглътна още веднъж. Щеше му се да е поръчал чай. Извади кубче лед от чашата и го задъвка.
— Е, какво има? — попита Мо-Мо.
Май не съществуваше обиколен начин да се сдобие с онова, което искаше, затова Глицки реши да кара направо.
— Мо-Мо, познаваш ли Лорета Уейджър?
Никакво движение. Нито примигване, нито трепване на главата. Сякаш Глицки не каза нищо. Накрая туловището полека се размърда, Мо-Мо се пресегна към някаква бутилка и сипа в голяма чаша нещо, което в здрача имаше цвят на яйчен крем. Изсипа в гърлото си половината наведнъж.
— Не мога да кажа, че добре я познавам — изрече най-после. — Не съм я виждал доста отдавна. Момичето добре се оправя в живота, а?
— Нещо такова. Като се виждахте преди, имахте ли някакъв бизнес?
Барманът смукна още малко от гъстата смес.
— Ами, най-точно казано, имахме някои общи познати.
— Общи познати ли?
Мо-Мо кимна.
— Оня ден и твоя човек ме питаше за същото.
— Ридли Бенкс?
— Същия. Дето преди прибра Джеръм. С него отдавна си имаме приказка. — Гласът му стана още по-дрезгав. Глицки се наведе напред, за да го чува сред шумната музика. — От време на време си правим по някоя услуга.
Глицки знаеше какво означава това. Явно Бенкс бе открил нещо за Мо-Мо или „Клуба на мацетата“, което не се вместваше напълно в понятието за почтено занимание. Какво ли? Пране на пари? Както и да е, очевидно не засягаше пряко убийствата, които Ридли разследваше. Въоръжен с тази информация, Бенкс бе сключил сделка — няма да изтропа шишкото, стига Мо-Мо да му стане осведомител. Глицки лесно стигна до извода, че точно така Джеръм Рийз е бил сгащен тук, в клуба, толкова скоро, след като застреля… е, не беше доказано… Майкъл Мюлън.
Като полицай и Глицки бе поддържал различни отношения с всякакви престъпници — проститутки, наркотрафиканти, мошеници, обирджии, крадци на коли. Преследваше убийци и ако тези отрепки не убиеха някой, не беше негова работа да ги окошари. А бяха източник на сведения, които е трудно да получиш в, да речем, „Лайънс Клъб“. Така че оставяше ги на мира, стига и те да не му се мотаеха из краката.
— Значи Ридли те е питал за Лорета Уейджър?
Мо-Мо поклати глава.
— А, не направо. Не за нея. Но ти като ме попита сега, светна ми…
— За кое ти светна?
— Трябва да е заради „Пасифик Муун“.
Глицки изтръпна.
— Само че, човече, всякаква давност е минала. Оттогава има петнайсет, шестнайсет годинки…
— От какво, Мо-Мо?
— От ония дни. — Явно не беше настроен словоохотливо. — Я погледни това местенце. С него се занимавам. Всичко е законно, нямам време за глупости. Имам си добър бизнес.
— Виждам. Сега си имаш бизнес. Но какво ставаше през онези години?
Мо-Мо допи гъстата мътилка, оригна се тихичко и остави чашата на бара. Вдигна ръце като невинен човек, принуден да се оправдава.