Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Грифин още не бе излязъл, когато Глицки започна да набира номера на Уес Фаръл. Стига е чакал нещо да се случи — Ригби да прави каквото ще, но Глицки ще предизвика някакво развитие на събитията.
56.
Уес Фаръл спря да пие още от предния ден, не си сипа нищо и когато сержант Стоунър си тръгна вечерта от дома му. Каза си, че достатъчно се изложи с лейтенант Глицки, изтълкува съвсем погрешно поведението му, като му се довери. Реши, че днес е по-добре да прояви повечко хитроумие, ако иска с нещо да помогне на своя довереник.
Още щом стана от леглото сутринта, залепи се за телевизора, но никой нищо не споменаваше за видеозаписа на Кевин. Дали някой щеше да повярва на думите му, беше съвсем друг въпрос. Уес не можеше да си представи, че един телевизионен канал не би използвал касетата. Истина или не, този запис даваше нова насока в историята на най-усилено издирвания беглец в целите Щати. Само минути след получаването на касетата, човек би очаквал всяка станция оттук до атлантическото крайбрежие да върти неспирно записа. Какво ли се е объркало?
Сети се за още една своя грешка — не попита Кевин за телефонния номер в новото му скривалище и сега му оставаше само да чака следващото обаждане…
И след наставленията му снощи за възможността Кевин да се изправи пред съда като обвиняем за убийство, той и Мелъни може най-после да са решили, че е време да си изберат други имена и да се потулят някъде.
Барт скимтеше до вратата, обикаляше в кръг, имаше нужда да излезе и да се облекчи. Уес не искаше да излиза от апартамента си, бе поел доброволно задължението да е тук, ако се обадят Кевин или Мелъни, но кучето не можеше да търпи повече. Погледна страдащата животинка. Не желаеше Барт отново да си прави опити с вестниците от кухненската маса. Току-виж този лош навик му допадне.
— Добре, момче, дадохме им доста време. Хайде да се проветрим.
Отвори вратата и Барт се втурна устремно по стъпалата, още скимтеше. Уес не смяташе да се доверява на полицаите, опитали се да го прецакат само преди броени часове, затова си направи труда да заключи тромавото двустранно резе. Не че би опазило дома му, ако някой имаше сериозно намерение да влезе, но така се почувства по-сигурен.
Направи само три-четири крачки към Барт, когато му се стори, че чу звъна на телефона. Опита да се заслуша, въпреки натрапчивото скимтене на кучето. Пак звънна.
— Страхотно — изрече на висок глас и бръкна в джоба за ключовете, закачили се на разнищен конец.
Дръпна по-силно, гребенчето и всички монети се разпиляха по пода.
Звън.
Ключовете не се отделяха от обърнатия наопаки джоб. Уес се разпсува и с неловки движения се приближи странично до вратата. Барт изтича обратно по стъпалата и започна да лае.
Звън.
Знаеше каква хитрост да приложи. Би могъл да отключи резето още с първия опит, ако пъхне ключа докрай, после го издърпа обратно милиметър-два…
Звън.
… и лекичко го завърти наляво-надясно. Ето!
— Млъкни, Барт!
Другата ключалка беше лесна.
Звън.
На бегом през стаята, придържаше ключовете, още вкопчили се в раздърпаните нишки по дъното на джоба. В кухнята, към окачения на стената телефон.
— Ало.
Сигнал за свободна линия.
Отпусна сърдито ръце и като с магия ключовете се освободиха от възелчето, за да издрънчат на пода. Обърна се и видя Барт, пъшкащ жалостиво над прясна миризлива купчинка.
Уес си наложи да не прави нищо няколко секунди.
— Аз съм шибан едноух слон — сподели с Барт, напъха джоба в панталона и отиде да си вземе една бира.
— Значи не си се обаждал ти?
— Не. Ей сега е за пръв път. Току-що включихме телефона. Искахме да се наспим.
— Чудесно. Тогава кой е бил?
Не успя и да предположи кой го е търсил. Дори за миг не си представи, че може да е Глицки, след подлия номер, който приписваше на лейтенанта.
— Откъде да знам кой те е търсил? — каза Кевин.
Уес се отказа да умува.
— Както и да е, поне отспахте ли си?
— Ъхъ. И двамата сме по-добре. Даже ребрата ми се пооправиха…
— Великолепно. И какво ще правите?
Кратко мълчание, после:
— Не знаем, Уес. Може би просто ще чакаме.
— А наясно ли сте какво чакате?
— Не. Не знаем какво да правим. Може да кротуваме до довечера, да се отнесем на юг към Мексико, после да ти се обадим, когато тук се поукроти малко, дано нещо се обърне в моя полза. Нали _все някой_ е бил там, може да разкаже какво е станало. Да ме подкрепи.
— Не мислиш ли, че досега този някой щеше да излезе на бял свят?
— Е, да. Но може и да си траят хората. Може и да са уплашени. Нали разбираш, заради всичко, което става по улиците. Но след като излъчат моето изявление…
— А, като спомена за това…
— Ъхъ. Знам. След малко ще се обадим на телевизионния канал. Нещо се е объркало. Мелъни казва, че пазачът трябва да е оплескал работата.
— Кой пазач?
— Било затворено. Оставила касетата на нощния пазач.
Уес преглътна напиращите думи. Колко ли богат щеше да бъде, ако му даваха само по един долар за всеки случай по света, когато подобни дреболии проваляха цели процеси. Никой не бива да оставя важни доказателства на трети лица — връчваш ги направо на човека, който ти е нужен, ако ще да чакаш цяла нощ.
— Искаш ли аз да се обадя, да се заема с това отсега нататък?
— Но нали ми каза, че нямало полза от тази касета.
— Но от друга страна, както сам изтъкна, така може да измъкнем от дупката му някой заслужаващ доверие очевидец и ти да се отървеш.
— Вярваш ли, че е възможно?
— Не съм сигурен, всичко зависи от едно голямо „ако“. Не бих се надявал прекалено. Но поне е възможно. Както се запекоха нещата, или ще бягаш, или ще се явиш на делото. Само казвам, че си струва да опитаме, това е. И мога да свърша работата вместо вас, за да стоите настрана.