Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— Лейтенант, господин Райтсън ще ви приеме съвсем скоро.
Глицки чакаше. Никълъс отново се зае с компютъра си, понякога вдигаше слушалката на телефона, записваше си по нещо. Нима навън имаше безредици? Нима градът бе на път да се разпадне? Тук не личеше. Ейб погледна часовника и се прокашля. Десет часа и девет минути.
— Лейтенант, искате ли да ви поръчам нещо?
И последните остатъци от търпението на Глицки се изпариха.
— Бихте могъл да ми отворите ей тази врата до десет и четвърт. Какво ще кажете за предложението ми?
Никълъс
— Знаете ли, спазвам неизменно правилото си да чакам най-много по петнайсет минути и или ще вляза да говоря с господин Райтсън до шест минути, или ще трябва да отложим срещата за друг път.
— Моля?
— Беше точно за десет, нали?
— Точно така.
— Добре, значи чакам до десет и петнайсет.
Никълъс изглежда се увери, че лейтенантът не го поднася, защото стана, прекоси преддверието, почука и се скри зад дебелата врата от тъмно дърво, водеща към кабинета на Райтсън.
— Лейтенант Глицки, много съжалявам, че ви накарах да чакате — Райтсън му протегна ръка, още преди да доближи.
— Отплеснах се в един от онези безкрайни сериозни разговори и загубих представа за времето. Заповядайте, заповядайте. Да ви донесе ли Никълъс нещо освежително?
— Не, няма нужда.
Глицки стисна ръката му и измери човека пред себе си с поглед. Висок около и метър седемдесет и пет, малко над осемдесет килограма, почти плешив, с пронизващи сиво-сини очи.
Влязоха в огромно, елегантно обзаведено помещение, което по нищо не приличаше на стаята, където Ейб си вършеше работата. През идеално чистите стъкла на прозорците (как ли постигаха _това_?) се откриваше изглед към просторния парк пред Общинския център, сега превърнат в палатков лагер. Но обикновено от тези прозорци се виждаха полянки, подрязани храсти, фонтани, цъфнали вишни и круши. С това лице Сан Франциско се представяше на света и то беше наистина прекрасно, като че смирено положено в нозете на Грег Райтсън.
Той не се насочи към бюрото си, както очакваше Глицки, а тръгна към дивана и двете кресла около масичка от полирано дърво над южноамерикански килим. Глицки потъна в едното кресло и Райтсън го подхвана на секундата.
— Благодаря, че отделихте време да поговорим. Както вече ви е известно, тази година сме изправени пред някои трудни решения относно градския бюджет, а в миналото вече бяхме принудени да поорежем разходите, да стопим малко тлъстинки, образно казано, в някои жизненонеобходими служби… например, в полицейското управление.
В тона на надзорника не се долавяше никаква ирония, макар и да имаше изобилни поводи за това. Членовете на Съвета току-що бяха гласували увеличение на наградата за залавяне на Кевин Ший с двеста хиляди долара, а Райтсън избра точно този момент да обсъжда бюджета на полицията? (При това Глицки дори не бе чул за онези дванадесет и половина хиляди долара, похарчени за превоза и настаняването на свещениците, извършващи в момента заупокойната служба.)
Глицки
— Не останаха тлъстинки. В Съдебната палата всичко вече е доста кльощаво — отбеляза той.
Райтсън кимна. Наведе се напред и сплете пръсти пред коленете си.
— Е, след тези бунтове се създава впечатлението, че Сан Франциско сега не е особено безопасен град и според мен, отваря ни се добра възможност. Ще успеем да пренасочим още малко средства за полицейските отдели.
Глицки седеше напрегнато в креслото, слушаше и преглъщаше репликите, с които би прекъснал потока глупости от устата на всеки друг. Чудеше се какво прави тук. Най-после Райтсън остана без дъх.
— … и затова прецених, че е подходящо да поговоря с всеки от ръководителите на отдели.
— Ясно.
— Бих искал да знам от какво се нуждаете в действителност, за да си вършите работата.
— Не е трудно да научите.
Но ако Райтсън имаше нужда от конкретни примери как недостигът на пари спъваше разследванията, Глицки нямаше да млъкне до Коледа.
Райтсън доволно се тупна по коленете.
— Добре. Бихме могли да започнем с липсата на достатъчно хора в отдел „Убийства“. Можех и сам да проверя какво е положението, но…
— Какво имате предвид?
— Нали разбирате — колко хора сте, от какви народности, какво е съотношението на половете… — Схвана намека в погледа на Глицки и продължи припряно: — Лейтенант, точно това може да развърже кесията. Ясно ви е.
— Аз пък си представях, че имаме нужда от още средства, за да подобрим работата при сегашния си състав.
Райтсън махна небрежно.
— О, естествено, и този проблем е наболял, но да бъдем реалисти. Имате най-сериозен шанс да придърпате още пари, ако вземете още хора. Изведнъж ви качват и режийните, после хоп — остават ви пари и за нова кафе машина.
— Нова кафе машина ли? А какао ще кажете за лаборатория, която да работи и в почивните дни? Или да ни се плаща за извънреден труд, вместо да трупаме допълнителен отпуск? Например, момчетата ми да получават пари, когато остават до среднощ да си пишат докладите?
Райтсън вече клатеше глава.
— Не, не. Тоест, всичко това е важно, не ме разбирайте неправилно, но никой няма да гласува за отпускане на допълнителни суми при такива основания. Не е толкова лъскаво, нали разбирате?
— Май не разбирам.
— Добре, разкажете ми за вашия отдел и аз ще ви обясня от какво имате нужда.
Глицки го запозна накратко — дванайсет инспектори, до един мъже, четирима от тях афроамериканци, двама вероятно щяха да минат за испаноезични.
— Би трябвало да сте съвсем сигурен за тези подробности — укори го Райтсън, — във ваш интерес е. А жени?
— Не, при нас не работят жени.
— Някой с азиатски произход?
— Никой.
— Хомосексуалисти?
— Съмнявам се… всъщност не съм се питал. Има ли значение?