Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

— Виж какво, веднага ли тръгваш за работа? Имаш ли нещо против да мина и да те взема с колата?

— А, няма точно сега да ходя там. Поне не веднага. — Тя се запъна. — Заради погребенията.

Глицки съвсем бе забравил. По някое време вчера информацията бе потънала в мозъка му, но тъй и не си я спомни до сутринта. Кметът бе успял с личното си послание до семействата на Артър Уейд и Кристофър Лок за обща погребална церемония (с което предотвратяваше възможността за два отделни бунта) — в катедралата „Света Дева Мария“.

Вярно,

това означаваше също, че няма да има поклонение пред тленните останки на Лок в ротондата на Градската палата, но вдовицата се съгласи. За нея нямаше значение. Не и сега. Ако така можеше да облекчи малко бремето на кмета, охотно би изпълнила молбата му.

— И без това аз също искам да отида там.

Глицки имаше нужда от отговори, искаше да _притисне_ Рестън, да подуши какво ставаше. Налагаше се да прояви нахалство.

Тя се поколеба, но се съгласи и му каза къде живее.

В черен като въглен костюм и тъмносиня копринена блуза, Илейн Уейджър отвори вратата на апартамента. Глицки я последва в хола с изглед към западната част на града. Всички мебели бяха в зелена кожа. Имаше шкаф от тиково дърво с всякаква електроника по него, както и библиотека. Обзаведено с вкус гнездо на млада, но спартански настроена жена. Лорета им се усмихваше от обрамчена снимка върху рафт.

— Много приличаш на майка си — каза той. — Май досега не съм се вглеждал.

Илейн се усмихна.

— По-дълга съм. И не толкова хубава.

Глицки не задълба в темата. Момичето едва ли си просеше комплименти. Следващите й думи го изненадаха.

— Мама ми каза за вас двамата. — Докато той се опитваше да измисли нещо, тя продължи: — Като студенти. Споменах, за да знаеш, че и аз знам.

— Не сме го пазили в тайна. Само че досега не е имало повод да говорим за това. За теб смущаващо ли е?

— Не.

— Добре.

— Но тя ще мине да ме вземе… — Илейн сведе поглед към ръката си, — след около четирийсет и пет минути. Не исках да изпаднем в неловко положение.

Глицки сдържа усмивката си.

— Дотогава сигурно ще съм изчезнал. Но бих се държал прилично, ако я срещна. Онова е отдавна минало.

Намести се върху ръба на едно от креслата.

Тя избра да седне на дивана, настани се по-удобно, затвори очи и чак тогава Глицки забеляза колко е бледа.

— Как се справяш?

Илейн тихо се засмя, без никакъв намек за веселие.

— Чудесно. Великолепно. Само че се чувствам не на мястото си.

— Защо казваш това?

Тя махна с пренебрежение към себе си.

— Предположенията ми за подбудите на Алън са преди всичко предчувствие, но не измислих никаква друга причина да не търси споразумение с адвоката на Ший. Ти сещаш ли за нещо?

Глицки сви рамене.

— Току-що получи длъжността. Не иска да му се разнесе славата на мекушав прокурор. А и ситуацията е взривоопасна…

— Може и така да е.

— Но важното за мен е, че според теб няма да си промени мнението.

Тя разтърси глава.

— Няма. Изглежда най-много ме тревожат думите му, че иначе щял да подведе майка ми.

— Защо? Тя още от началото публично поиска Ший да бъде задържан час по-скоро.

— Знам. Но Алън е нейно протеже. И има сериозни основания да брани нейното обяснение за линчуването, за Кевин Ший, за всичко, което тя пробутва пред хората. И ако обвиненията отпаднат… все същата ми теория, вече ти я казах. Ако Ший не ги опровергае, значи никой не е сбъркал…

Глицки опря гръб в креслото.

— Не ми се вярва да намеква, че не иска Ший да се яви пред съда?

— Не, всъщност все набляга, че точно към това се стреми. Но какво друго би очаквал от него? Просто не съм сигурна дали да му вярвам. Постъпките му го опровергават.

— Дали пък да не поговоря с майка ти? Или ти да направиш това. — Плесна с длани по коленете си и понечи да се изправи. — Може би трябва да се поразмърдаме, да задвижим нещата. Дори без споразумение има някакъв шанс да убедя Ший. Адвокатът му е склонен да се вслушва в разумни доводи. Щом отида в Палатата, ще му се обадя. Може ли да използвам банята?

Тя посочи.

— По този коридор, влиза се през спалнята.

В спалнята щорите бяха спуснати. Очите му трудно се приспособяваха, не успя веднага да напипа ключа за осветлението и постоя така секунда-две, после прекоси стаята. Леглото беше оправено. На нощната масичка до него имаше още една снимка в рамка, различи познати черти дори в този здрач. Наведе се и взе снимката. Крис Лок.

До леглото на Илейн?

Бледото й лице, изтощението, обърканите й чувства… Глицки приличаше на закована за пода статуя.

Лампите светнаха. Илейн стоеше до вратата.

— Все забравям, че са монтирали този ключ не където… — Едва сега забеляза, че той държи рамката. — Ох…

Дълго мълчание. Тя седна на леглото, усмихна се безсилно.

— Да, аз и Крис…

— Някой друг знае ли?

Тя кимна.

— Майка ми. Трябваше да й кажа.

Глицки най-после остави снимката и влезе в банята. Когато излезе, Илейн още седеше на леглото, зареяла поглед. Той постоя до нея, отказа се и тръгна към вратата.

— Време е вече да поема към центъра.

Илейн вдиша дълбоко.

— Не знам дали…

— Ти, аз и майка ти — натърти Глицки. — И никой друг. Всичко спира дотук.

Проби си път през гъмжилото от служители пред канцеларията, отвори вътрешната врата към „командната зала“ и отиде при Ригби.

— Трябва да поговорим.

Тези дни бяха взели своето и от обичайно добродушния началник на управлението. Той рязко стана иззад бюрото си и гласът му отекна в стаята: