Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Така е, Драйсдейл беше прав — неговият шеф и приятел Крис Лок бе убит, а Глицки, началник на отдел „Убийства“, не се бе погрижил за разследването на това убийство. Нищо чудно, че Арт е изтървал няколко по-кисели думи пред доктор Страут.
Усети как бузите му се сгорещиха. По дяволите, не му стигаха силите сам да свърши всичко. Всеки един от неговите инспектори, включително и той, беше двойно и тройно претоварен, а освен това знаеше колко нищожна е вероятността да установят кой е застрелял Крис Лок — в тъмнината, насред тълпата. Почти нулева.
Точно тези ненадейно изскачащи лични подбуди понякога превръщаха работата му в непоносим товар. Не
А Драйсдейл, с когото Ейб се разбираше добре, имаше прекалено много неприятности в момента. Съзнаваше, че независимо от безнадеждния случай, вече трябваше да го е поверил на някой. Много, дори повечето разследвания на убийства бяха безнадеждни. Призна си простичката, стъписваща истина — разсейваше се и не се занимаваше с работата си. Разгневи се на себе си, на Драйсдейл, дори на невинния колега пред себе си.
Нямаше смисъл да си го изкарва на Страут.
— Ако видиш Арт преди мен — каза на съдебния медик, — обясни му, че и аз съм се замислил за същото. И съм дошъл да си поправя грешката.
Тъкмо когато влезе в сградата, някой се разкрещя в огромното, претъпкано фоайе.
До детектора за метални предмети на задния вход стоеше бивше патрулно ченге, казваше се Джими Мърси. Преди доста години го бяха халосали с гаечен ключ по главата и оттогава винаги изглеждаше подпийнал. Мил човек.
— Цяла вечер сме така, сержант. — На Мърси щяха да му трябват две-три години да свикне, че Глицки е повишен. — Напоследък на всички им е черен светът пред очите.
— И на мен, Джими — промърмори той и тръгна към шума.
Който бързо се засилваше.
Още двама-трима униформени нахълтаха през двойната врата откъм коридора. В приземния етаж на Палатата имаше малък полицейски участък. Глицки знаеше, че и през последните дни в сборния пункт на шестия етаж дежуреха хора, в случай че долу започнат неприятности. Надяваше се някой да е останал досега, защото по всичко личеше, че тази вечер ще се вихри горещ купон.
Един от униформените се обърна и викна към коридора:
— ПО-БЪРЗО, ЧЕ ТУКА СТАВА СТРАШНА ТЪПОТИЯ!
Писклива аларма се включи някъде в сградата.
Хората на шерифа Болъс продължаваха да се занимават с връчване на призовки във фоайето. Въпреки присъствието на Националната гвардия и разпорежданията на кмета Ейкън, грабежите не преставаха навсякъде из града. Според Глицки, всичко вървеше накриво.
Във фоайето имаше поне стотина човека, а току-що бяха натикали и цял автобус новопристигнали от мястото на поредните безредици. Около трийсет и пет градски полицаи се щураха пред Палатата и вътре, подканваха и насочваха задържаните, а вътре още двайсет и пет помощник-шерифи пазеха опашките пред бюрата и се занимаваха с формалностите. Опашките представляваха пълна смес от расите и народностите в Сан Франциско, някои плачеха, други си опипваха раните. Всички бяха напушени докрай.
И след процедурата по регистрацията и попълването на призовките, шерифът Болъс просто пускаше хората да си вървят. Но нямаше къде да отидат. Някои се мъчеха да изчезнат колкото може по-скоро, но повечето се озоваваха объркани насред центъра на града, в късните вечерни часове — нито таксита, нито някой приятел с кола да ги откара. Хаотичната тълпа от доскорошни мародери и демонстранти се мотаеше по стъпалата и пред Палатата.
А в групичката, докарана преди малко, свадата премина в юмручна саморазправа. Отвътре хората, търпеливо чакащи досега в опашките, се втурнаха като приливна вълна към вратата. Неколцина паднаха под краката на останалите. Някаква жена изпищя.
Алармата не млъкваше, още полицаи прииждаха от коридора, от слизащите асансьори — вероятно онези от шестия етаж.
Едър бял младеж се отдели от опашката, втурна се към тримата полицаи, препречили изхода, повали единия, заби юмрук в корема на втория. Глицки видя как го събориха и ударите на палките заваляха като пороен дъжд, но младежът бясно риташе и отказваше да се подчини.
Гъмжилото от ченгета също набъбваше и докато тичаха към бъркотията, изоставяйки постовете си, още задържани хукнаха към изхода. Някои успяха да се промъкнат. Из фоайето отекваха свирки, проклетата аларма като че щеше да си пищи безкрайно, а за капак на всичко отвън се чуха изстрели. Нима някой идиот бе решил да укротява тълпата с пистолета си?
Четирийсет минути по-късно Глицки седеше зад бюрото си. Накрая усмириха побеснялата тълпа — с усилията на общо двеста и петнайсет полицаи и когато всичко свърши, бяха успели да приберат обратно сто и четирима от арестуваните. Останалите си плюха на петите. Масите, където се потяха помощник-шерифите, бяха преобърнати и потрошени. Разнасяше се миризмата на изгоряла хартия. Повечето сведения за задържаните по-рано бяха безвъзвратно изгубени.
Шерифът Болъс и хората му натикаха остатъка от тълпата в автобусите, които сега пътуваха към окръга Аламеда и там размирниците щяха да се запознаят с условията в един истински затвор.
Беше единайсет и четвърт.
Притокът на адреналин кипваше кръвта във вените му.
Хаосът не преставаше, дори нямаше признаци за подобрение. Незнайно защо Глицки се подсети за Френската революция и за истината, която разбра едва по-рано това лято, докато четеше по програмата си за самообразование. Беше свързана с превземането на Бастилията на 14 юли 1789 година. (Впечатли го фактът, че революциите сякаш все избухваха през юли — месеца, до който оставаха само четирийсет и пет минути.) Тогава случаят с Бастилията за мнозина дори не означавал края на монархията. Седмици наред крал Луи продължавал важно да обикаля, произнасял речи, гледал да запуши дупките в кораба, както винаги. Но след превземането на Бастилията бил обречен. Само че не проумявал това.
Глицки се чудеше дали ще ги сполети същото в този град, пръснат край залива. Продължаваше вече три дни и ако се съдеше по тази вечер, търкаляха се все надолу.
Купчината записани съобщения на бюрото му бе нараснала застрашително, а най-отгоре се мъдреше послание от полицейския началник Ригби, с едро изписани букви СПЕШНО най-горе. Но Глицки първо прерови всичко, за да провери дали се е обаждал Фаръл.
Не беше.
Защо ли? Какво му ставаше на този човек?
После се обади в канцеларията на Ригби, но чу само сигналите на телефона в залата за съвещания. Не се изненада, явно Ригби и помощниците му се бяха пръснали по домовете си за по няколко часа отдих. Ако шефът беше в сградата по време на шумотевицата, Глицки непременно щеше да го види. Реши още рано сутринта да се свърже с началника си и да научи какво толкова спешно имаше.