Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

— Но той защо не е обявил?…

— Защо всички са останали анонимни? Защо тази потайност? — Тя се отпусна на стола. — Защото Дейн вярваше, че информацията означава власт и не е разумно да казваш някому нещо излишно. И предполагаше, вероятно съвсем основателно, че гласоподавателите ще се настроят зле, ако научат, че и аз съм спечелила пари от града с малко предприемчивост. Така си беше. Не сме направили… Дейн не е направил нищо лошо, но в моя бизнес, в политиката, най-важно е да спазваш приличието. — Още не беше спокойна. Протегна му ръка над масата. — Това е. Доволен ли си? Можем ли

още да бъдем… ами, каквито сме? Щом си полицай?

— Нямаше нужда да ми разказваш всичко, но ми е по-добре, като го чух.

Ръцете им се срещнаха.

— Не исках да се съмняваш в мен, Ейб.

— Никога.

Вдигна ръката й и я притисна към устните си.

Макар да знаеше, че за нищо на света не би направила това, блазнеше я желанието да тресне истината пред Ейб, пред всички. През целия си живот бе слушала нравоучения от лицемери (не че смяташе и Ейб за такъв) и с огромно удоволствие би избълвала всичко, докрай, поне да им набие в главите какво е нужно понякога, за да стигне човек до успеха, ако е тръгнал от под нулата, като нея.

Винаги искрено се стремеше да прави добро, да помогне на своите хора да си стъпят по-здраво на краката, да превърне страната си в нещо по-съвършено. Никакъв цинизъм — наистина искаше това. И често си казваше, че в кариерата си бе изминала дълъг път, приближил я към осъществяването на амбициите й.

Не заради самолюбието и чувството за превъзходство… или поне не само заради тях. И не допускаше дори мисълта Илейн да изтърпи същото, което тя бе понесла в детството си, още повече в младостта си. Слава Богу, поне досега я бе опазила, освен от Крис Лок. Властта, общественото положение _наистина_ служеха като предпазна стена срещу най-лошото в живота. Стремежът й да закриля се простираше не само върху Илейн — започна издигането си в политиката като представител на обезправените, на смазаните, а по онова време такава позиция бе достатъчна, за да спечели гласове. Залагаше на сигурно.

Но сега беше друго, тя също трябваше да се промени, ако искаше да остане във властта, за да прави добро. Не си позволяваше съмнения, че е отстъпила от принципите си, просто бе принудена да се приспособява, за да ги съхрани. Нали никому не би могла да помогне, ако преди всичко не я изберат? Старото като света оправдание на всеки политик, но беше вярно. Е, мечтата може и да се е поизцапала, но не е изчезнала.

Питаше се какво ли биха направили лицемерите на нейно място? Едно е да се изпъчиш и да твърдиш: „О, щях да предам намерените пари на властите“, а съвсем друго — да прекараш четири дни в онази смрадлива джунгла, да очакваш смъртта и да знаеш, че си докопала половин милион долара в банкноти, които никой не би успял да проследи и засече.

Дори не я измъчваха угризения, че единствена оцеля след катастрофата. Така наречената вина на живия е глупост. Не стана по нейно желание. Кой знае, парите вероятно бяха печалби от търговия с наркотици. Да, принадлежаха на друг, пренесе ги незаконно в Щатите, без да бъдат обложени с данък, но несъмнено й помогнаха да се постарае за своите хора, първо в Палатата на представителите, после и в Сената.

Имаше и друга, по-лична причина да

не се притеснява, че задържа парите. За нея бяха рядък подарък от съдбата. Започна живота си като жертва на нищетата, дори нейните добри родители да отричаха гордо, но сляпо това. Бъркаха. Дългогодишните безплодни усилия доказваха грешката им. Борила се бе с тази мъка всеки ден, във всяко положение. По дяволите, _заслужаваше_ случайния късмет, след злощастията, падали се постоянно на семейството й.

Ами добре, накрая й се пъхна в ръцете и тя го прие — без да се оправдава, без да има проблеми със съвестта си. Единствените, които биха се отказали от такава сполука, бяха хората, твърде страхливи, за да поискат нещо повече от живота. Не приличаше на тях. Успя, а междувременно извърши и немалко добри дела.

Никой и нищо не можеше да я убеди в обратното.

49.

— Съжалявам, но сигурно сте набрал погрешно номера.

— Уес?…

Линията прекъсна.

— Какво стана? — попита Мелъни.

Решеше си косата пред тоалетната масичка с огледало в спалнята на Ан — осемдесет и едно, осемдесет и две… Още не й идваше наум да се облече.

— Уес нещо ми се направи на загадъчен. Пак ще му се обадя.

— Недей. Какво ти каза?

— Мелъни, той винаги се държи така. Разправя, че съм сбъркал номера и затваря.

Вече набираше цифрите. Тя скочи от табуретката, хвърли се върху него, протегнала ръка към телефона. И се стовари с цялата си тежест върху ребрата му.

— А-ах!

— Извинявай, Кевин, извинявай, не исках…

Кевин, също гол, се сви в зародишна поза и изстена. Тя издърпа слушалката от ръката му и я остави на апарата.

— Добре ли си?

Той тръсна глава, още не можеше да си поеме дъх.

— Добре де, като напираш толкова, ти му се обади.

— Не. Повтори ми какво ти каза.

Кевин се обърна по гръб и предпазливо докосна ребрата си.

— Слушай сега — цитирам дословно: „Съжалявам, но сигурно сте набрал погрешно номера“.

— Имало е още някой. _Проследили са го._ Прави бяхме да се махнем. Така е. Знаеш, че е така.

Той още опипваше пострадалия си хълбок, когато Мелъни седна до него на леглото. След минута-две тя взе слушалката.

— Кой е номерът?

Кевин затвори очи и промърмори цифрите, а тя натискаше бутоните.

— Обажда се майка ти, Уес. Кажи ми: „Здрасти, мамо“. И ако полицаите са при теб, кажи: „Не знам дали ще мога. Може да съм зает вечерта.“

Кимна.

— Ще те потърсим по-късно. Как мислиш, ще си тръгнат ли до час? — Кратка пауза. — Добре, а сега кажи: „Извинявай. До скоро.“

Тя остави слушалката, отпусна длан върху корема на Кевин и поклати глава. Той хвана ръката й.

— Сега какво?

Не пропусна да отбележи иронията във факта, че напълно си размениха ролите.

Вече облечен, с най-старателно сресана от Мелъни коса (според нея имаше значение), Кевин седеше в кресло сред растенията, щорите на прозореца зад него бяха спуснати. Включиха цялото осветление, пренесоха от спалнята и лампионите, с предварително свалени абажури. Както можаха, заместиха липсата на студийни прожектори.