Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

— Губернаторът? — подсказа той.

— На кой щат? — мигновено попита тя, докато се настаняваше зад волана и освобождаваше ключалката отдясно, за да влезе Глицки.

Той седна до нея.

— Калифорния.

Лорета помисли около минута, посегна под седалката и се помъчи да я издърпа напред. Не помръдна. Не й стигаха сили.

— Помогни ми малко. Раз, два, три!

Двамата преместиха седалката, за да достигат краката на Лорета педалите.

— Калифорния… понасям.

— Понасяш? Какво точно понасяш?

— Лейтенант, а какво обсъждахме току-що? Дали понасям възражения, нали? Бих казала, че губернаторът на щата Калифорния

също се числи към хората, които не търпят препирни с нисшестоящите простосмъртни.

Той се ухили и белегът се изопна по устните му.

— Добре де, а какво ще кажеш за губернатора на Делауеър?

— Не понасям.

— Луизиана?

— Не понасям.

— Хъм. Значи лейтенантите от полицията…

Лорета завъртя ключа, двигателят веднага заработи. Потупа Глицки по крака и премина на жаргона, който използваше с дъщеря си… и почти никой друг.

— Сладурче, в целия свят сме само сто сенатори на Щатите. Да знаеш случайно колко сте лейтенантите от полицията?

Глицки се разсмя гръмогласно, което се случваше не по-често от лунните затъмнения.

— Ясно, от простосмъртните сме, а? Всички лейтенанти ли?

Тя го опари с поглед, същинска Упи Голдбърг.

— Ти ми кажи, съкровище. Не си измислям. Числата не лъжат.

— Значи не понасяш препирни с мен.

— На теория — абсолютно. Но лично за теб, Ейб Глицки, сигурно се намира някоя вратичка…

— Кое ми прощаваш — че съм нисшестоящ или простосмъртен?

Ръката й пак се плъзна по бедрото му.

— Една част от теб изобщо не е от нисшестоящите…

Включиха се в движението по Полк Стрийт, майтапеха се, подхвърляха си закачки.

На площад „Вашингтон“ нямаше палаткови лагери. Размириците още не бяха стигнали до самото сърце на Сан Франциско, плътният и почти навсякъде елегантен отрязък от торта, вклинен между Маркет Стрийт на изток и юг и Ван Нес Авеню на запад, трийсет и пет пресечки от север на юг и седемнайсет от изток на запад. Същинският център.

Глицки седеше с Лорета до ъглова масичка в дъното на „Ла Пантера“. Малко по-нагоре по улицата беше много по-изисканият „Фиор д’Италия“, а отсреща — „Мууз“, сборният пункт на любителите на изтънчените кулинарни удоволствия, пълен дори в тези тревожни дни. Но хората, желаещи да останат незабелязани, предпочитаха „Ла Пантера“, което беше удобно и за двамата. Искаха да не ги безпокоят.

— Безсмъртната клюка — промълви тя. Побутна с вилица равиолите в чинията си, отпи малко „Севън Ъп“ и въздъхна. — „Пасифик Муун“. Понякога ми се ще никога да не бях чувала това име.

— Лорета, само ти предадох каквото ми казаха. Един от моите инспектори се опита да ме предпази, нищо повече.

Тя като че не го чу.

— Вече са станали три милиона? Докато навърша шейсет години, сигурно ще ги надуят до десет милиона.

— Три милиона бил годишният приход…

— Знам, знам. — Тя вдигна ръка. — Моля те, почакай, искам да ти обясня.

Той кимна и млъкна.

— След… след катастрофата… знаеш за самолета, нали? Предполагах, че си чул, но… е, аз и Дейн още преди това имахме някои затруднения. Те станаха причина за решението ми пак да се заема с работа, да се впусна в политиката, да имам нещо свое, в случай, че с Дейн стигнем до раздяла, което по онова време ми изглеждаше почти неизбежно.

— Имаш ли нещо против да те попитам защо?

Тя дълго се колебаеше.

— Дейн беше от мъжете, с

които е страхотно да си заедно, докато всичко върви гладко, когато има пари и поне наглед дърпа юздите. Напълно зависеше от самочувствието си.

— Схванах.

— Но инвестициите му започнаха да се провалят. Понесе два-три жестоки удара в пазара на ценни книжа, опита да компенсира с недвижимост в града и сбърка. Наближаваше падежът на доста заеми и според мен той се поддаде на паниката. Тоест, вече бе почти на шейсет. Не беше така самоуверен. Внушавах му, че не е чак толкова важно, ще ни остане предостатъчно, за да живеем добре. За мен беше важно как се отнасяше с Илейн, дали ме обичаше, всичко лично. Но за него имаше значение единствено дали той ни осигурява благополучието, все същото мъжко перчене. После се обърка толкова… ами вече не можехме… да се погаждаме и в леглото. Естествено, стана още по-зле.

Тя прекъсна, за да отпие от чашата.

— А след Колумбия?…

— След Колумбия, когато се върнах… не знам какво се промени. Може би това сътресение го събуди. Не беше чак толкова стар. Не искаше да загуби и мен, и Илейн. Не би позволил да се случи. Прибрах се вкъщи от болницата, а хората вече дърдореха, че съм щяла да се кандидатирам за мястото на Тео Хекстрьом в Конгреса и изведнъж се оказа, че имаме към какво да се стремим. Той си възвърна увереността, започна няколко рисковани начинания, сред тях и „Пасифик Муун“.

— И тази дупка снесе три милиона долара?

Тя се засмя.

— Ейбрахам, моля те. Първо, не бяха три милиона. Колкото и да бяха приходите наистина, инвеститорите си ги поделиха. Второ, това беше само стартовата линия за следващия риск на Дейн. Винаги си е бил такъв. Хванеше ли се здраво, можеше всичко да направи. Убеди останалите си съдружници да вложат печалбите от ресторанта за първоначална вноска на пустееща земя южно от „Маркет“, за която Дейн беше чул… е, сега по-голямата част от нея е центърът „Москоун“, многомилионната фукня на Сан Франциско за конгреси и всякакви други сборища. И както потръгна, направиха всичко на всичко три или четири вноски, преди градът да откупи обратно земята от тях. Беше чудесно попадение, каквото небето ти пуска веднъж в живота. После Дейн се оттегли от ресторантския бизнес, изтегли своя дял и го прехвърли в строителството, което и без това си му беше първата любов. Имаше нужда от „Пасифик Муун“, само за да привлече парите на останалите инвеститори, да има с какво да се вкопчи в земята.

Глицки скръсти ръце и се наведе към нея.

— Това няма ли го някъде в общинския архив? Защо още пълзят сплетни?

В гласа й се промъкна примирението.

— Ейб, винаги съм си мислила, че хората така и не разбраха какво направи Дейн. А когато хората не разбират отговора, който им даваш, съчиняват си свой. А и аз съм пред очите на всички. Слуховете не биха оцелели и ден-два, ако си бях останала домакиня, повярвай ми. Но сега винаги ще се намери човек, който да извлече полза, ако разпространява неприятни измислици за мен. — Облегна се на масата и заговори по-тихо. — Ейбрахам, слушай внимателно. Дейн положи немалко усилия да опази книжата си… по-недостъпни за любопитни. Инвеститорите основаха холдингова фирма, която купи земята, после върна печалбите през ресторанта и затова годишният приход изведнъж скочи. Не споменавам имена. Но можеш да ги откриеш, както други вече направиха, стига да знаеш къде да потърсиш. Например, при финансовия надзор.