Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Стояха на входа.
— Винаги ли проявяваш такова чувство за отговорност?
— Да, госпожо. Също като вас, аз съм един смирен слуга на народа.
— Добре де — тя го придърпа за врата към себе си и го целуна. Отвори вратата, надникна навън и се огледа с престорена предпазливост. — Ето, чисто е. Никакви репортери. — Взря се в него. — Като споменах, вече май се тревожа, че не виждам репортери наоколо. Къде се губят? Трябваше да са тук.
— Да дебнат около дома ти?…
Тя пак го прегърна.
— Шегичка, лейтенант. А сега изчезвай. Иначе дълго ще стоя под студения душ, преди
Белегът по устните на Глицки се изопна.
— А, досега изобщо не спомена за душа…
Тя го избута навън.
— Чупка… ще оставим това за утре.
Той насочи заплашително пръст към нея.
— Утре.
Стигна до колата си и се озърна към къщата. Каза си, че беше много по-потискаща от жената, която живееше тук.
Сигурно е била къщата на Дейн. Чудно, че е живяла толкова наблизо всичките тези години. Разбира се, през повечето време той си имаше Фло и нищо друго не търсеше, повтаряше си, че не би забелязал Лорета, дори да се блъснеше в нея на улицата.
Прозвуча сирена, не много далече. Обърна се към оранжевото зарево на изток — още пожари. Хайде, Фаръл, нека свършим по-бързо работата.
Още беше рано, преди десет вечерта. Знаеше, че у дома няма никой. Беше буквално най-свободното му време през последните петнайсетина години и искаше да се върне в отдела. Някой може би имаше нужда от помощта му.
Вмъкна се в колата. Седалката още беше придърпана почти под кормилото, както я искаше Лорета. Той се усмихна, промърмори „раз, два, три“ и избута седалката назад, за да му е удобно. Сети се за някаква поговорка, че съдбата поднасяла добрия късмет като в кутия и трябвало сам да си я отвориш. Или се отнасяше за неприятните изненади?
В този вечерен час Глицки имаше намерение да паркира направо пред Палатата, до бордюра. Но забеляза, че движението дори на север от „Маркет“ е необичайно плътно и докато стигне до службата, колата едва пълзеше. По цялата дължина на тротоара отпред бяха спрели патрулни коли в две, че и в три редици. А точно пред входа на Палатата се бяха настанили камионите и микробусите на телевизионните екипи. Имаше и немалко автобуси. Видя, че поне една от страничните улици също се е превърнала в паркинг. Накрая едва мина през алея, където немаркираните полицейски коли заемаха изцяло тротоарите и примирено зави към служебния паркинг зад Палатата.
Дълъг, засега отчасти покрит с навес коридор свързваше новия затвор със старата морга и водеше към задния вход на Палатата. Макар тук-там да имаше защитени с решетки лампички, беше някак призрачно, дори зловещо да върви по мъждиво осветената пътека. Може би заради контраста с яркия блясък в прозорците на фоайето или заради факта, че минаваше край място, където никога не липсваха трупове, но по тъмно от тази пътека винаги го побиваха тръпки. Едва ли не очакваше да подплаши по пътя си няколко прилепа, които ще излетят с писък от скривалищата си.
Затова се забърза и дори не забеляза Джон Страут, застанал в сенчестия вход на моргата.
Когато Глицки стреснато се закова на място от поздрава му, съдебният медик сърдечно се засмя.
— Не исках да ти изкарам акъла.
— До късно работиш — Глицки махна
Страут кимна.
— Лейтенант, не ми се вярва и ти да си наминал насам, само за да пуснеш една вода в тоалетната.
— Така си е.
— Нещо конкретно ли те мъчи?
Необичаен въпрос от устата на Страут. Може би подхвърляше лафове, колкото да мине времето, но Глицки не би очаквал това от него.
— Нищо особено — отвърна той, но реши да добави: — Защо питаш?
Олицетворение на безгрижието, Страут сви рамене, поумува и изведнъж веждите му се надигнаха.
— Не че нещо е станало, обаче…
— Обаче какво?
— Обаче, Арт Драйсдейл се отби преди края на работния ден, да се прости с Кристофър Лок. И вероятно да се скрие за малко, защото всеки гледа да му пръсне гъза за всичко, което е направил или е пропуснал през последните пет години. — Страут беше в правото си да се ядосва, познаваше отдавна Драйсдейл и уважението им беше взаимно. — Смъртта на Лок е тежък удар за него.
Самият Глицки не се числеше сред почитателите на Лок, но разбираше чувствата на Драйсдейл — двамата прокурори работеха заедно, както и заедно бяха участвали в множество правни битки. Съвсем естествено беше да се отнасят дружески един към друг.
— След всички главоболия през деня, май най-накрая си бе задал въпроса точно какво е станало с Лок. Попита ме кой се занимава с разследването и му споменах, че ти си проявил интерес.
За сдържания Страут тези изречения се равняваха на цяла реч. Глицки предположи, че ще има продължение и изчака, без да коментира.
— Е, той пък се качил при твоите хора и някой му казал, че разследването още не е поверено официално на инспектор. Нещо такова. Папката била на бюрото ти, но…
Глицки се изправи напрегнато.
— Джон, Марсел Лание и аз разпитвахме Лорета Уейджър, която е единствената…
Страут вдигна ръце с обърнати към него длани.
— Лейтенант, не аз си зададох тези въпроси. Не ме засяга пряко, както е с Драйсдейл.
— Добре.
— Арт сподели, че би било по-добре, ако все някой от инспекторите бе прекарал деня около парка „Долорес“, където са гръмнали Лок, да положи малко усилия, за да открие стрелеца, да поразпита от врата на врата из околността…
— Знаеш ли, Джон, тази седмица не е от най-спокойните, но Арт може и да не е забелязал.
— Ейб, не смятам, че се заяжда. Наистина. Но мисля, че му е ясно до болка колко бързо се заличават такива следи. И след като Лок беше районен прокурор, нали разбираш, Арт очакваше, че ще има предимство… искам да кажа, разследването за смъртта му.
— Само че имаше и други…
Глицки се спря. Нямаше никакво желание да спори. И разбира се, Драйсдейл беше прав за себе си. Глицки _наистина_ бе длъжен да прати някого, за да подуши из квартала. Точно в това се състоеше небрежността му — трябваше да се увери окончателно, че на местопрестъплението няма никакви останки, полезни за криминалистите. Можеше да открият парченце или нишка от дреха, кърваво петънце, следа от обувка, гилза (въпреки че автоматичните пистолети не стреляха с патрони от такъв калибър, значи гилзата не е изхвърчала). Все нещо можеше да намерят…