Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— Нямам навика да приемам заповеди от своите лейтенанти. Нито пък да търпя подобна непочтителност от когото и да било. ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?
Всякакъв шум наоколо замря.
— И си напълно прав — продължи да гърми гласът на шефа, — че трябва да поговорим. САМО ЧЕ АЗ ТЕ ПОВИКАХ, ПО ДЯВОЛИТЕ! ОТНОВО ПИТАМ, ЛЕЙТЕНАНТ, ЯСНО ЛИ СЕ ИЗРАЗИХ?
Глицки не бе дъвкан така от началството, още откакто завърши полицейската академия. Сега се стъписа.
— Да, сър. Съжалявам, сър.
Ригби, с лице на булдог под късата прическа на морски пехотинец,
— Я ме чуйте, хора — затътна мощно, — ние с лейтенанта имаме нужда от пет минути спокойствие. Нито повече, нито по-малко.
Двамата изчакаха стаята да се опразни — Глицки в стойка „мирно“, Ригби наглед на косъм от мозъчен удар, но все пак се сдържаше.
— Къде беше досега, мътните те взели?
— По кое време, сър?
— Докато опитвах да се свържа с тебе, лейтенант. Получи ли съобщението ми? И разбра ли, че е спешно?
— Да, сър, снощи.
— Е, и?
— Незабавно се обадих, сър. Нямаше никой.
— Невъзможно. Кога точно се обади?
— Не съм съвсем сигурен… към единайсет вечерта.
Шефът поотпусна раменете си, намали напъна в гласа.
— Проклятие, Ейб, какви са тези глупости? — Глицки чакаше. — Помниш ли за какво си бъбрихме вчера с новия ни районен прокурор? Когато поискахме от тебе да не се бъркаш във вътрешните работи на прокуратурата?
— Да, сър. Но това не беше…
— А само час по-късно ти вече натрапваш на Илейн Уейджър доводи за _невинността_ на Кевин Ший, тя пък опитва да внуши същото на Рестън?
— Не е…
— Не ме интересува какво ще ми кажеш, разбра ли? Разчитам на тебе. Ръководиш един от отделите ми и допреди последната седмица се справяше страхотно с работата. Ти разследваш убийства. И не защитаваш никого от обвинения. Не ти ли е ясно? Всъщност, от тебе не се искат никакви доводи в ничия полза. Не си юрист. Не преговаряш за споразумения. Ти арестуваш хора. Точка. Край! Мамка му!
Ригби разхлаби яката си и вдиша рязко. Глицки направи крачка към него, но шефът го спря с вдигната ръка.
— Добре съм, по дяволите, но вече ми дойде до гуша. — Тежкото дишане се изравни, гласът му отново стана сдържан. — Обещах на господин Рестън да се погрижа за изглаждането на острите ръбове и ето какво ще направя — ти вече _не се занимаваш_ с Кевин Ший. Няма да разследваш нищо, свързано с тълпата и саморазправата. ФБР пое случая под федерална юрисдикция като нарушение на граждански права.
— В убийство?
— Точно така, в убийството, лишило Артър Уейд от гражданските му права…
— Но то е и в нашата юрисдикция, независимо от…
— Лейтенант, ти чуваш ли ме или искаш да ми предадеш служебната си значка?
Глицки почти си прехапа езика.
— Да, сър, чувам ви.
— Тогава си свободен. Благодаря, че се отби.
Ригби веднага заби поглед в струпаните на бюрото му хартии. Глицки се обърна, тръгна към вратата, отвори я и с отсечена стъпка мина през внезапно смълчалата се групичка в преддверието.
54.
Градската управа нямаше кой знае какъв избор с погребенията. Никому не би хрумнало да предложи на опечалената вдовица на Артър Уейд да отложи полагането на тялото му в осветена земя, в името на спокойствието и реда. Тя не възрази срещу идеята на кмета за „погребение на мъчениците“.
Артър Уейд беше набожен католик и вече уредиха голямата литургия да бъде отслужена не в енорийската му църква „Света Екатерина“, а в катедралата „Света Дева Мария“, на същата улица „Гиъри“, където малко по-нататък, доскоро се намираше и „Пещерата“.
Негово преосвещенство Джеймс Флаерти, архиепископ на Сан Франциско, отначало имаше намерение лично да отслужи литургията, но не след дълго бе въвлечен в злобни пререкания с Филип Мохандас, Надзорния съвет, канцеларията на кмета и Националния съвет на църквите.
Тези преговори и увещания доведоха до пълна промяна в замисъла за църковната служба, която щяха да водят трима цветнокожи свещеници от различни изповедания (някак изглеждаше по-подходящо за случая), двама от които пристигнаха със самолет — жената от Филаделфия, а мъжът от Кения, а разходите им бяха поети от извънбюджетна сметка на кметството.
В девет и половина на ясното и спокойно утро, половин час преди началото на литургията, голямата колкото футболно игрище площадка пред катедралата вече се запълваше с добре облечени хора, предимно афроамериканци, прииждащи на групи от пет до петнайсет човека.
Вратата на лимузината се отвори и сенаторката Лорета Уейджър неволно протегна ръка, за да скрие дъщеря си от погледите на любопитните, струпали се около затъмнените прозорци на колата. По пътя към апартамента на Илейн, после и дотук, лимузината мина край немалко бронирани коли по кварталните улички, откъдето трябваше да се провира, за да стигне до целта си.
Илейн излезе първа, последвана от майка си. По площада патрулираше пеша и конна полиция. Горе обикаляха два хеликоптера, достатъчно ниско, за да дразнят с шума си.
Лорета непреклонно отпъди глутницата репортери. Не беше време за коментари и изявления. Тя и нейната дъщеря бяха дошли тук, за да отдадат последна почит на двама мъченици. Лорета спомена, че журналистите биха запълнили по-уместно времето си, ако оставят микрофоните, влязат в църквата и се помолят за бъдещето на този град и на великата си страна. За нейно изумление, двама-трима наистина кимнаха, оставиха помощниците си да се занимават с апаратурата и тръгнаха след нея към катедралата.
Хванати под ръка, майка и дъщеря пресякоха бетонната площадка заедно с множеството. Във високата съвременна катедрала отекваха псалмите, изпълнявани от негърски хор — според Лорета, чудесно, подходящо хрумване. По лицето на Илейн се стичаха сълзи. Двата ковчега бяха поставени пред олтара, тя и Илейн отидоха там, коленичиха и сведоха глави в молитва.