Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Нищо друго, освен онова, което той сам започна. Сега наближаваше времето да си плати.
Гледаше разсеяно екрана. Мелъни дишаше равномерно до него, обвила го с ръце. Той я зави по-добре, защото в стаята беше прохладно. Вече започваше да вярва, че най-доброто решение е да избяга. Никога не би рискувал да се яви на съдебен процес, където най-голямата му надежда, според Уес, беше присъда за _все някакъв_ вид убийство.
_Беше принуден да бяга._
Но накъде? И как? Можеше ли да вземе и Мелъни?
Петък, 1 юли
53.
Още от дете Глицки изпитваше някакво странно удоволствие да наблюдава
Чувстваше се непривично без никой друг в къщата. Даде почивни дни на Рита, щом Нат офейка с момчетата. Тя имаше сестра някъде в града (Глицки подозираше, че може би дори има и дете, живеещо при сестра й, макар тя изобщо да не намекна за това, когато дойде да се грижи за дома му) и винаги приемаше предложенията за няколко дни отдих. Бе сгънала до стената паравана в хола и когато сутринта той излезе от спалнята си, почти беше готов да повярва, че незнайно как е попаднал в чужда къща. Не защото му се стори прекалено просторно, а защото сега беше _много_ по-просторно.
Спипах те! Водата кипна и той видя как започна.
Приготвяше си чая — „Ърл Грей Морнинг Бленд“ — в керамично чайниче, със старомодна сребърна луковица за запарката. Сипа водата, покри чайничето и го отнесе на две стъпки до кухненската маса. Нямаха „трапезария“. Често си повтаряше, че е голям късмет, дето успяваха да вместят пет стола около масата.
На чинията пред него имаше две твърдо сварени яйца и той разсеяно счупи черупката на първото, като се зачете в разтворената папка, донесена снощи — папката за убийството на Крис Лок.
Първият проблем беше да определят до ъгъла на кои точно улици е стигнала колата, когато неизвестният е стрелял. Не знаеха ли това, твърде трудно щеше да им бъде в търсенето на следи. Лорета достатъчно добре познаваше града, но искаше да я държи настрана от разследването, доколкото можеше — преживяното я разтърси толкова, че нямаше нужда и да я води пак на местопрестъплението.
Когато му разказваше станалото, тя спомена, че двамата с Лок минали край парка „Долорес“, където имало сегрегация в палатковия лагер. Но по кой път са минали от центъра дотам?
Докато четеше отново въпросите на Лание и отговорите на Лорета, започна да се съмнява, че ще стигнат до нещо съществено без нейната помощ. Прехвърли още няколко страници. Полицаите в патрулната кола, до която Лорета спряла, на кръстовището между „Мишън“ и Деветнайсето — вече на няколко пресечки от местопрестъплението… Ако униформените ленивци, попълнили рапорта, си бяха свършили съвестно работата, би трябвало незабавно да се върнат с Лорета, за да установят с точност до сантиметър къде точно е станало убийството. Но явно са били изнервени, объркани от нарушения всекидневен ритъм (като всички останали), от бедственото положение в града, от вида на убития районен прокурор, _разбира се_ — и от присъствието на една сенаторка.
Така че бяха повикали линейката на Мишън Стрийт, а и криминалистите също дошли там да се занимават с колата. А първата грижа на Марсел Лание била да опази Лорета, да я измъкне оттам на мига. В това бе преуспял, но бе спънал напълно всякакъв по-нататъшен напредък в разследването. Както направих и аз, припомни си печално Глицки.
Погледна часовника на стената — седем без двайсет — и реши, че още е рано да се обади на Уес Фаръл, което беше сред първите му задачи тази сутрин. Поне това да му се махне от главата. Имаше си доста други грижи
Все пак, напомни си, по-добре да й се обади. Да е сигурен.
Наля чая в учудващо крехката порцеланова чашка — част от сервиза, който Фло му подари за дванайсетата годишнина от сватбата им. Дояде първото яйце, обели второто и пак потъна в документите — докарването на Лок в спешното отделение на Общинската болница, където го обявили за починал по пътя, последните микроскопски изследвания на Страут, потвърждаващи предишните му заключения за входната рана. Обезопасеното стъкло в прозореца на колата се бе напукало, без да се пръсне на парчета, така че в кожата нямаше нищо. Други доклади — за траекторията на куршума, пропуснал на сантиметри Лорета, минал напречно през колата в посока леко надолу, както се предполагаше, щом стрелецът е стоял до дясната врата. Самият куршум — калибър 25, значи Лание позна. Съвпадаше напълно с другия, изваден от мозъка на Лок. Глицки досега си позволяваше слабата надежда, че са открили пръстови отпечатъци на стъклото, следи от обувки на броните на колата. Косми или нишки. Поне нещо. Но не ги намери в докладите.
Това означаваше, че няма в ръцете си лост, с който да побутне камъка. Трябваше да се върнат в началото, значи да безпокоят Лорета, да установят откъде точно е стрелял мъжът, да възложат на някой да разпитва жителите на околните домове, отново да подхванат цялата мъчнотия с криминалистите.
И кой щеше да отдели време за всичко това?
Затвори папката и пак се озърна към часовника — още нямаше седем. Времето се влачеше, добре познат признак, че нищо не е свършил досега.
Обади се на Илейн точно на часа. Тя му каза, че новият районен прокурор Рестън не бил готов да предложи на Кевин Ший никакво споразумение. Точка по въпроса. На Ший му оставаше да се предаде на властите и към него щяха да се отнесат като към всеки друг обвинен в убийство. Или по-зле.
— Илейн, представях си, че най-важно е да приберем човека зад решетките. Поне да съобщим, че сме го задържали.
— Не съм виновна аз, Ейб. Така реши Алън Рестън. — Тя се подвоуми. — Останах с впечатлението, че не гори от желание непременно да го има в затвора.
— А къде го иска? На улицата?
Илейн изглежда се насилваше да изрече думите.
— Снощи аз… обмислях какво всъщност се стреми да постигне Алън.
— Слушам те.
— Повторих му всичко, което ти ми показа вчера, обясних му как може да се тълкува втората снимка… всичко. А той ми намекна, че може би ще е по-добре, ако Ший не успее да разкаже своята версия, ако се случи нещо, което да запази нещата, според неговия израз, „прости и ясни“.
— Какво, например?
— Е, нали разбираш, Алън не се изрази съвсем недвусмислено. Само че не дава на Ший никакъв истински мотив да се предаде, никаква причина. Поставя го в безнадеждно положение. И ако стане бъркотия, да речем, застрелят го или нещо подобно, нападне го тълпа или пък окаже съпротива при ареста…
— Да го застрелят или нещо подобно…
Това е невъзможно, каза си Глицки. Но нали досега му се струваше, че е невероятно да се случи и всичко останало от последните няколко дни. Може би Илейн тълкуваше неправилно думите на своя шеф, нямаше никакво друго обяснение на подобно безумие.