Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Членът на Надзорния съвет Грег Райтсън се бе обадил повторно. Колкото и либерално да бе настроен на думи (като останалите в съвета), Райтсън принадлежеше към малцината, които обръщаха внимание на така наречената „дясна програма“, засягаща и проблемите на полицейското управление. Освен това се отличаваше с лошия навик да си втълпява, че като градски надзорник е овластен да заповядва на полицията, когато му скимне. Разчу се как поискал от Ригби да преследват по-сурово нарушителите, забравили да пуснат монета в автоматите на паркингите
Глицки беше сигурен, че няма да завари Райтсън в кабинета му посред нощ, но остави съобщението в средата на бюрото си, под това на Ригби. Щом Райтсън го е търсил два пъти в един ден, наумил си е нещо.
Нат, бащата на Глицки, бе оставил същото съобщение като у дома — къде се загубил Ейбрахам? С момчетата били в мотела „Уайт Сендс“. В Монтерей било царство на спокойствието, истинска идилия. Стига да може, и Ейбрахам трябвало да дойде при тях през почивните дни.
— Непременно, татко — промълви Глицки. — Страхотно предложение.
Имаше и всякакви драсканици от неговите инспектори. Бележка от Карл Грифин, относно някой си Колин Девлин, който на другия ден щял да дойде тук с адвоката си и да даде показания за инцидента с Артър Уейд. Грифин споменаваше между другото, че Глицки е познал за раните от нож. Девлин пострадал точно по този начин и така Грифин го открил. Все пак имаше от какво да е доволен.
Но моментът не изтрая дълго, защото щом вдигна поглед от листчетата, наложи се да надникне в съвестта си, където се бе настанило оплакването на Арт Драйсдейл пред Страут, че не се води никакво разследване за смъртта на Крис Лок. Глицки се пресегна и придърпа цялата купчина папки към себе си. Четвърта или пета отдолу беше тази за Лок.
Е, сега отиваше най-отгоре.
Пак се върна към новините от своите хора. Кратки, неясни няколко думи от Ридли Бенкс — „За ПМ, Мо-Мо къщата, Глей к’ва стана` тя!“. Глицки си напъна мозъка за минута-две, примижал срещу стената. Мо-Мо Къщата беше собственикът на „Клуба на мацетата“, където Ридли Бенкс арестува Джеръм Рийз преди много, много дни. Дали Мо-Мо се е обадил по-късно, след като Глицки си тръгна? Но защо не е казал каквото има на Бенкс? И защо Ридли пак споменаваше селяндурския си майтап?
Поблъска си главата още малко — може би Бенкс е бързал да излезе нанякъде. Дали искаше да каже на Глицки, че трябва лично да намине при Мо-Мо и да го поразпита за Джеръм? Изплували са някакви доказателства? Но тогава самият Ридли щеше да се вкопчи в това, нали? Както го беше надраскал, не личеше никакъв смисъл. Май наближаваше моментът Глицки да си поприказва с момчетата на административни теми. Съобщение, което не предава информация, не върши работа никому.
Когато остави бележката на Ридли, дочу още сирени. Стана и прекоси стаята, долепи лице до стъклото и погледна настрани, където затворът не закриваше гледката. Небето, което видя, не беше озарено от някакво северно сияние. Градът още гореше.
52.
Мелъни
Действителността беше къде по-сива.
Постара се да избегне районите с бунтове, заблуди се и попадна в „Ноу Вели“, после се озова на Чърч Стрийт и вече знаеше, че оттам може да стигне до „Арми“ (още три километра встрани от целта й), за да се върне на магистралата и в града.
Представи си, че е най-добре да отбие към „Брайънт“, за да поеме на юг към „Марипоза“, затова излезе от магистралата при Съдебната палата. Грешка.
Бягаше от полицията, караше с откраднати номера и се намери не само в сериозно задръстване, ами и насред безброй полицейски коли. Остро съзнаваше липсата на страничното огледало, отчупено по време на вихреното бягство снощи, а трябваше да се премести четири платна надясно, за да завие на юг. Не се съмняваше, че някое ченге ще й махне да спре, за да я глоби заради огледалото.
Не се случи нищо от най-лошото, което очакваше. Допълзя до пресечката след пет минути, но най-сетне се измъкна от задръстването. Отдъхна си, щом спря пред KQED, ала завари сградата тъмна, явно бяха затворили за през нощта. В слабо осветеното фоайе забеляза само дебел пазач с провиснали бузи, метнал крака на бюрото и приковал поглед в комикс.
Звънна и мъжът вдигна глава, въздъхна, изправи се съвсем бавно и тръгна към вратата. Махна с ръка, за да попита какво иска от него. Май нямаше никакво намерение да отвори.
Тя вдигна касетата. Пазачът кимна.
— Трябва да я оставя за новинарите. Много е важно. — Още едно кимване. — Моля ви!
Пазачът само посочи кутията до вратата и извика нещо като „пъхнете я вътре“.
— Наистина е важно, някой ще иска да я види веднага!
Все кимаше и сочеше, викаше: „В кутията, в кутията“.
Но тя не можеше просто така да остави касетата, след изтърпените мъчения по пътя дотук. Кевин трябваше да разкаже историята си, а сега излизаше, че ще повери записа на този неандерталец.
Но какво друго й оставаше? Забави се час и половина. Кевин сигурно се е поболял от тревога. Не помнеше нито адресите, нито приблизителното разположение на другите телевизионни станции. И не можеше да обикаля цяла нощ, нито да се прибере с касетата в ръка, не и след всичко това. Ами, така да бъде. Пъхна касетата в процепа и я бутна. Дебелакът се наведе, извади я от кутията и я разтресе до ухото си.
— Не е бомба — прошепна Мелъни, после по-силно: — Това е видеокасета. Със запис!
Главата му се клатушкаше, стискаше касетата и сякаш чакаше още нещо. Но тя не носеше нищо друго. Посочи му касетата за последен път и кресна в стъклото: