Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Но нещата отидоха твърде далече. Сега щеше да поговори направо с нея, през главата на Ригби или Рестън. Специалната агентка Симз с нейния безмозъчен снайперист най-сетне преляха чашата. Той щеше да обсъди всичко с Лорета, за да задейства съобщителната линия между нея и Рестън, да върне хората към загрижеността как по-добре да си свършат работата. Нали в това е същността на задълженията им, така е най-разумно.
Но все още не можеше да си отговори защо Фаръл още не му се обаждаше. Безсмислено поведение, освен ако Ший си е плюл на петите, а в подобно положение би било съвсем естествено.
Глицки вече не разполагаше с нищо, което да размени срещу появата на Ший пред властите, но Фаръл нямаше как да е научил това. Защо не се обаждаше?
Разбърка с показалец в тигана. Почти беше готово, но някой звънна на входната врата.
Отмести с опакото на дланта ивицата марля, закриваща тясното прозорче до вратата. Не видя никой на площадката. Отвори вратата.
— Ако бях професионален убиец, вече да си изстиващ труп. Ама ти защо плачеш?
Неговият приятел Дизмъс Харди се бе облегнал на стената.
— Не плача, а режа лук. Мислех, че си в Ашлънд.
— Според слуховете, тази година не е толкова страшно да пропуснеш постановката на „Хамлет“. Прекарах цяла седмица на палатка сред дивата природа с две дечица на три и пет години. И вече се притеснихме за къщата с всичките тези пожари, които спомена по телефона. Стори ми се най-уместно да се прибирам.
— Не бих казал, че си избрал най-добрия момент.
Вече вървяха към кухнята.
— Може би си забравил какво е да живееш в палатка с дребосъци — предположи Харди. — Правил ли си това с твоите юнаци?
— Че как иначе. Доста често. Тишина и спокойствие сред природата…
— Същото, само без тишината и спокойствието. — Харди се надвеси над печката. — Хъм, лютички чушки, а? Май не съм хапвал такова нещо поне от година. Страхотно ухае.
— И сега няма да хапнеш. Беше единствената консерва чушки в къщата и за първи път от петнайсетина години мога да си я изям цялата.
— Цялата? Не можеш да излапаш цяла консерва чушки.
— Само стой и гледай.
— Жестоко и ненормално е да ме караш да те гледам. Даже чипс си сложи!
Глицки си сипваше сос „Тапатио“ в големия супник. Обикновена чиния не би побрала бърканицата от чушки, лук и сирене, скрита от цял пакет чипс. Поспря, колкото да каже:
— Вратата на къщата си е на същото място, където я остави. Като излизаш, не забравяй да затвориш.
Напълни си устата и започна да издава звуци, които едва ли щеше да си позволи, ако беше сам.
Харди седеше срещу него. Носеше такива дрехи, когато не се занимаваше със съдебни дела — джинси, риза с дълги ръкави на бяло-зелени карета и маратонки. Бе поставил пред себе си празна чиния и внушителна лъжица, но Глицки се престори, че не разбра дебелия намек.
— Ейб, на път си да станеш истински гадняр. Тъжно ми е да наблюдавам този процес.
Глицки преглътна.
— Бедна ти е фантазията да разбереш цялата истина. — Гребна още една лъжица. — От повишението си навирих носа. Вероятно това е причината.
Харди погледа още около минута как неговият приятел опразва полека супника и когато се убеди, че Глицки не изпитва никакви угризения, стана и излезе в коридора.
След малко Глицки чу познатото мърморене на телевизора на момчетата. Сипа още „Тапатио“ и си бодна препържено картофче. До ушите му стигна името Кевин Ший и щом го чу втори път, забучи лъжицата в гозбата, взе си супника и се премести от кухнята в стаята.
Харди се бе излегнал върху леглото на Айзък, сплел пръсти зад тила си. Внимателно наваксваше пропуснатите новини. Коментаторът предъвкваше как щяла да повлияе записаната от господин Ший касета върху…
— Каква касета?
— Ще я пуснат отново. Току-що обещаха.
— Кога?
— Ей сега. Потърпи малко.
Глицки влезе в стаята, придърпа си дървен стол, седна с лице към облегалката и остави супника на пода в момента, когато лицето на Кевин Ший запълни екрана.
„… и не съм замесен по никакъв начин в това. Бях в бара и когато всички скочиха, повлякоха ме навън в тълпата. Видях какво правеха с Артър Уейд и се опитах да си пробия път. Извадих джобното си ножче и нараних няколко човека, които ми се препречиха. По-добре полицията да търси хора с рани от нож, а не мен…
Господин Уейд вече висеше над тротоара, когато стигнах до него и се заклевам в Господ, че се опитах да го _повдигна_, а не да го дърпам надолу. Подадох му ножа си, за да среже въжето. Но после те… онези от тълпата избиха ножа, някой ме удари и аз паднах. Ритнаха ме по главата. После за малко нищо не помня и като погледнах, Артър Уейд вече беше мъртъв. Някакви типове дойдоха, хвърлиха ме в един пикап и ме откараха. Обещаха да ме убият, ако изтърва и една думичка как е станало всичко.“
Ший замълча. Харди измънка „южняк“, а Глицки добави „от Тексас“.
Ший продължи:
„Не съм напускал града. Искам да разкажа истината, но когато опитах да се свържа с полицията и да ги помоля да ме пазят, те… те предадоха доверието ми.“
— Що за тъпотия! — възкликна Глицки.
„Преди малко — сега е вторник вечерта — моят адвокат ми съобщи, че е бил проследен до дома си от полицията, след като е уговарял с нейни служители условията, при които ще се явя, за да дам показания. Не искам да бягам, защото ще излезе, че съм виновен, _а аз нищо лошо не съм направил_. Не можах да измисля нищо друго, затова записвам тази касета. Надявам се все някой да чуе какво казвам. Не съм направил това, за което ме обвиняват. Трябва да ми повярвате…“
Записът свърши и Харди се обади на секундата:
— Обаче аз не му вярвам.
Пуснаха реклама и Глицки изключи телевизора. Харди се надигна върху леглото.
— Все пак стратегически това е добра идея, за да отклони вниманието от себе си. Само ще му излезе през носа. Кой му е адвокат?
— Уес Фаръл.
— Чувах, че се е отказал от занаята. Понякога се вясва в „Шамрок“, нали? Ще взема да поразпитам Моузес. Не бих позволил на свой клиент да извърти такъв номер.
— Защо?